Алан Глинн - Екстремен ум

— Ами… да… добре. — Погледнах към Броган, нервно… — И наистина съжалявам за Върнън.

— Да. Аз също. Господи — гласът й се забави и прозвуча уморено. — Но едно нещо ще ти кажа, Еди, не ме изненада много. То отдавна предстоеше да се случи.

Не можех да измисля какво да отговоря на това.

— Знам, че звучи грубо, но той се беше забъркал в нещо… — Тук тя замълча, после продължи — …с някакво вещество. Но предполагам, че е по-добре да не си отварям устата на този телефон, нали?

— Вероятно да.

Броган все още си играеше с кламера и имаше вид на човек, който слуша епизод от любимото си радиопредаване.

— Не можех да повярвам, като чух гласа ти, обаче — продължи Мелиса, — и едва схванах съобщението. Трябваше да го прослушам два пъти. — Тя направи пауза с два удара на сърцето по-дълга от нормалното. — Така… какво си правил в апартамента на Върнън?

— Срещнах го случайно на Дванайсета улица вчера следобед — казах аз, като на практика четях показанията пред мене — и се уговорихме да се видим днес сутринта в неговия апартамент.

— Това е толкова странно.

— Има ли някаква възможност да се срещнем? Бих искал да…

Не можах да довърша изречението.

Исках какво?

Тя остави мълчанието да виси между нас.

Накрая каза:

— Предполагам, че ще съм много заета известно време, Еди. Ще се занимавам с погребението и бог знае още какво.

— А мога ли да ти помогна с нещо? Чувствам се…

— Недей. Не е необходимо да се чувстваш задължен или нещо такова. Нека просто ти звънна, когато… когато разполагам с малко време. И тогава ще разговаряме както трябва. Какво ще кажеш?

— Разбира се.

Исках да кажа още нещо, да я попитам как е, да я накарам да говори още, но това беше. Тя каза „Добре… дочуване“ и двамата затворихме телефона.

Броган хвърли кламера, чуквайки го с нокът, приведе се напред заедно със стола и кимна с глава към показанията.

Подписах ги и му ги подадох.

— Това ли е? — попитах аз.

— Засега. Ако имаме нужда от теб отново, ще ти се обадим.

После отвори едно чекмедже на бюрото си и започна да търси нещо.

Аз станах и си тръгнах.

Вън на улицата запалих цигара и дръпнах дълбоко няколко пъти.

Погледнах часовника си. Току-що беше минало три и половина.

Вчера по това време нито едно от тези неща все още не беше започнало.

Много скоро нямаше да мога да питая тази мисъл. За което в известен смисъл се радвах, защото всеки път когато си помислех това, изпадах в неприятния капан на усещането, че може би има някакъв вид отмяна на смъртната присъда, че сякаш съществува някакъв гратисен период за тези неща, през който можеш да се върнеш, да поправиш стореното и да получиш морално обезщетение за грешките си.

Вървях безцелно, минах няколко пресечки, после спрях такси. Седнал на задната седалка, докато се движехме към Манхатън, си преповтарях разговора с Мелиса, възпроизвеждах го в главата си няколко пъти. Въпреки темата на разговора, тонът му беше почти нормален, от което бях прекомерно доволен. Но имаше нещо различно в тембъра на гласа й, нещо, което бях открил преди това, когато слушах записа на телефонния й секретар. Имаше някаква плътност или инертност, но защо? От разочарование? От цигарите? Заради децата?

Какво знаех аз?

Загледах се навън през страничния прозорец. Номерата на пресечните улици — Петдесет и някоя, Четирийсет и някоя, Трийсет — отминаваха бързо сякаш нивата на напрежението спадаха, за да ми позволят да вляза отново в атмосферата. Колкото повече се отдалечавахме от Линдън Тауър, всъщност, толкова по-добре се чувствах, но изведнъж нещо ме удари в главата.

Върнън бил замесен с някакво вещество, беше казала Мелиса. Мисля че знам какво означава това — и вероятно като директна последица от това вещество е бил първо пребит, после убит. Що се отнася до мене, докато Върнън лежеше мъртъв на дивана, аз претърсих спалнята му, намерих завити на ролки банкноти, тефтер и петстотин таблетки. Бях скрил тези неща и излъгал в полицията. Сигурно това значеше, че сега и аз съм замесен в нещо, свързано с някакво вещество.

И може също да съм в опасност.

Дали ме беше видял някой? Не мисля. Когато се върнах от закусвалнята в апартамента, похитителят е бил в спалнята и е избягал веднага. Единственото, което може да е видял, беше гърбът ми или в най-лошия случай да ме е зърнал, когато се обърнах, както аз го бях зърнал, но това беше просто едно тъмно размазано петно.

Той или някой друг обаче може да са наблюдавали Линдън Тауър отвън. Може да са ме мярнали, когато съм слизал с полицаите, да са ме проследили до полицейския участък — да ме следят в момента.