Алан Глинн - Екстремен ум

Поех дълбоко въздух няколко пъти, опитвайки се да дойда на себе си и докато стоях до прозореца и гледах отгоре неясните очертания на архитектурните стилове на града, една мисъл не спираше да витае в главата ми — вчера по това време аз все още дори не бях се сблъскал с Върнън. До този точно момент на Дванайсета улица не бях разговарял с него в продължение на десет години. Нито със сестра му, нито всъщност бях мислил за нея толкова много, но ето ме сега, в рамките на едно дори непълно денонощие, се заплитам отново в живота й и то в период от моя собствен живот, с който смятах, че съм приключил завинаги. Това беше едно от тези непредсказуеми неща на съществуванието, месеци, даже години могат да минат без да се случи нещо значимо, и после изведнъж настъпват няколко часа или дори само минути, които могат да пробият отвор във времето, широк цяла миля.

Отдръпнах се от прозореца, потръпвайки от гледката на Върнън върху дивана, и се отправих към кухнята. Тя също беше обърната наопаки. Шкафовете бяха отворени и претърсени, навсякъде по пода имаше счупени чинии и парчета от стъкло. Погледнах назад към хаоса в хола и стомахът ми отново се сви. После тръгнах по коридора към вратата в ляво, която водеше към спалнята, и там беше същото — чекмеджетата бяха извадени и изсипани, матракът беше преобърнат, навсякъде се виждаха дрехи, а голямото огледало лежеше счупено на пода.

Чудех се защо е било нужно да се обръща всичко наопаки, но в моето объркано състояние, колкото и очевидно да беше, ми трябваха няколко минути, за да си отговоря… разбира се, похитителят е търсел нещо. Върнън вероятно му е отворил вратата, което означаваше също, че го е познавал, а когато се върнах, съм го прекъснал. Но какво е търсел? Усетих как пулсът ми се учести при самото формулиране на въпроса.

Пресегнах се и вдигнах едно от празните чекмеджета и чак когато преглеждах някакви кутии от обувки на горния рафт в дрешника няколко минути по-късно, осъзнах две неща. Първо, че оставям пръстови отпечатъци навсякъде в апартамента, и второ, че аз всъщност претърсвах спалнята на Върнън. Нито едно от тези неща не звучеше добре, откъдето и да го погледнеш, но мисълта, че оставям отпечатъци в спалнята, беше особено обезпокоителна в близък аспект. Бях дал на полицаите името си и възнамерявах да им кажа истината или поне по-голямата част от нея, но ако те установяха, че съм ровил из нещата, правоподобността на всичко, което кажех, щеше със сигурност да е подкопана. Можеха да ме обвинят, че съм замърсил мястото на престъплението, че съм подправил уликите или даже че съм замесен в самото престъпление, затова се върнах обратно по стъпките си и като използвах ръкава на якето си, започнах да бърша предметите и мебелите, които бях докосвал.

Застанал на вратата малко по-късно, оглеждах стаята, за да проверя дали не съм пропуснал нещо. По някаква причина, за която нямам обяснение, погледнах нагоре към тавана и забелязах нещо много странно. Таванът представляваше решетка от малки квадратни панели и един от тях, точно над леглото, като че ли беше леко разместен. Изглеждаше сякаш някой току-що се е опитвал да го отвори.

Точно когато забелязах това, чух полицейските сирени в далечината и се поколебах за миг, но после отидох до леглото, качих се на него и протегнах ръка към разхлабения панел. Бутнах го настрани и се вгледах в полумрака над мен, където едва различавах тръбопроводи, кабели и алуминиеви обшивки. Бръкнах с ръка и опипах отвора. Пръстите ми докоснаха нещо. Пресегнах се по-навътре, опъвайки всичките мускули на ръката си, сграбчих нещото, каквото и да беше, и го измъкнах от квадратния отвор. Беше голям кафяв, подплатен плик, който пуснах върху обърнатия наопаки матрак.

Спрях и се ослушах. В момента сирените бяха вече две, може би три и се чуваха много наблизо.

Отново се пресегнах към тавана и върнах разхлабения панел на мястото му, мъчейки се да го наместя възможно най-добре. Слязох от леглото и взех плика. Отворих го бързо и изтърсих съдържанието му върху матрака. Първото нещо, което видях, беше малко черно тефтерче, после завити на голямо руло банкноти, мисля че бяха само петдесетачки, и накрая голяма найлонова торбичка с вакуумно затваряне отгоре, един по-голям вариант на пликчето, което Върнън беше извадил от портфейла си в бара вчера следобед. Вътре имаше, не съм сигурен, може би триста и петдесет — четиристотин или петстотин от малките бели таблетки.

Гледах ги с отворена уста, втренчен в може би петстотин дози MDT-48. След което поклатих глава и започнах да правя бързи изчисления. Петстотин, да речем, по петстотин… това прави колко… 250 000 долара? В допълнение, с още само три или четири от тези неща можех да свърша книгата си за една седмица. Огледах се наоколо, осъзнавайки болезнено ясно, че се намирам в спалнята на Върнън и че сирените, които виеха много силно, докато отварях плика, затихваха, и то едновременно.