Алан Глинн - Екстремен ум

През главата ми минаваха различни версии на тази среща, всяка една с някаква лека промяна — не пура, а цигара или свещ, не бутилка вино, а бастун или статуетка — всяка една версия беше като късче от цветно стъкло, което прелетява през пространството със забавено движение след някаква експлозия, всяка една напразно обещаваше да се оформи като солиден спомен, в нещо обективно и възможно за припомняне… нещо, на което може да се разчита…

В един момент се изтърколих от постелята, държейки се за стомаха, пропълзях по пода до бляскавата тъмнина на банята. След още един пристъп на повръщане, този път в тоалетната чиния, успях да се изправя на крака. Облегнах се на мивката, борих се известно време с крановете, после наплисках лицето си със студена вода. Когато погледнах в огледалото, отражението ми беше като на призрак, едва се различаваше, а очите ми — ясни и подвижни — бяха единственият признак на живот.

Дотътрих се обратно в хола, където неясните сенки по пода — смачканите кашони, купчините дрехи, отвореното куфарче с парите — изглеждаха като някакво несиметрично скално образувание върху странен, неясен синкав терен. Свлякох се пак до стената, която беше най-близо до телефона и с плъзгане седнах на пода. Прекарах така следващите два часа, докато дневната светлина започна да се прецежда около мен, давайки възможност на стаята да възвърне пред очите ми предишния си вид, нищо в нея не се беше променило.

И аз донякъде се бях приспособил към болката в главата — стоях напълно неподвижен, без да мърдам, без да трепвам и тя услужливо се оттегляше в някакъв тъп, пулсиращ, безумен ритъм…

КОГАТО ТЕЛЕФОНЪТ ДО МЕН ЗВЪННА малко след девет часа, имах чувството, че през мозъка ми премина хиляда волтов електрически ток.

Пресегнах се — с трепереща ръка — и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Господин Спинола? Ричи е, от рецепцията.

— Ъ-ъ-х

— Някакъв господин Генади иска да се види с вас. Да го пусна ли?

Петък сутрин.

Тази сутрин. Е, вече е станало вчера сутринта.

Направих пауза.

— Да.

Оставих слушалката. Нека ме види — нека види как ще изглежда и той много скоро.

Помъчих се да стана от пода — всяко движение, което правех, беше като нов удар с електрически ток в мозъка ми. Когато най-после се изправих, забелязах, че съм стъпил в малка локва от собствената ми урина. По ризата ми имаше петна от кръв и слуз и целият треперех.

Погледнах към куфарчето с парите, после пак към телефона. Как можах да бъда толкова глупав, толкова лекомислен? Погледнах към прозореца. Денят беше светъл. Отидох до вратата много бавно и я отворих.

Обърнах се и направих няколко крачки навътре в стаята, после се обърнах отново с лице към вратата. В краката ми лежеше голям, смачкан кашон, разпиляното му съдържание — тигани, тенджери, разни кухненски принадлежности — се бяха изсипали като вътрешности върху пода.

Стоях там, изведнъж превърнал се в старец — немощен, прегърбен, оставен на милостта на всичко около мен. Чух отварянето на асансьора, после стъпките и след няколко секунди Генади се появи на вратата.

— Леле… мамка му!

Гледаше, изпаднал в шок, мен, безпорядъка, безспорния размер на апартамента, прозорците — явно без да е в състояние да реши дали е отвратен или впечатлен. Беше облечен в двуреден костюм на тънки райета и черна риза, без вратовръзка. Беше обръснал главата си и беше пуснал тридневна брада на изрязаното си като с длето лице.

Огледа ме няколко пъти от горе до долу.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

Измънках нещо в отговор.

Влезе по-навътре в стаята. После, като заобикаляше купчината на пода, отиде до прозорците, беше неудържимо привлечен от тях, предполагам, също както бях аз при първото си посещение тук с Алисън Ботник.

Не помръднах. Гадеше ми се.

— Това определено е голяма промяна от дупката на Десета улица.

— Да.

Чувах го зад гърба си, докато се разхождаше покрай прозорците.

— Мамка му, от тук се вижда всичко. — Замълча. — Чух, че си си намерил доста добро местенце, но това е невероятно.

Това какво означаваше?

— Ето я Емпайър Стейт. Сградата на Крайслер, Бруклин. Харесва ми. Знаеш ли, може би аз също ще се нанеса тук. — По гласа му познавах, че се е обърнал към мен. — Всъщност, може би ще взема този апартамент, ще се нанеса тук. Как ти звучи това, чекиджия?

— Ще бъде чудесно, Генади — казах аз, полуобърнат към него. — Аз така или иначе се канех да потърся съквартирант — да си делим изплащането.