Алан Глинн - Екстремен ум

Прекарах в тази поза следващите осем часа.

HOPMAЛHO вземах MDT следобед, но тъй като това не беше възможно, до края на вечерта започнах да изпитвам силна умора — нещо, което реших, че е проява на най-ранния стадий от спирането на медикамента. Всъщност успях да поспя — макар и на пресекулки и неспокойно. Нямах легло, бях нагънал няколко одеяла и чаршафи на пода. Когато се събудих — в около пет часа сутринта — имах тъпо главоболие, а гърлото ми беше сухо и възпалено.

Направих жалък опит да разтребя бъркотията, просто за да върша нещо, но умът ми беше прекалено блокиран от тревога и страх, затова не успях да свърша кой знае какво.

Преди да отида в банката, взех две таблетки екседрин. После изрових телефонния секретар от един от разбитите дървени сандъци. Не изглеждаше да е претърпял съществени повреди и когато го свързах с телефона на пода, като че ли работеше. Извадих куфарчето си от друг сандък, облякох едно сако и излязох — избягвайки контакт очи в очи с Ричи, когато минавах покрай рецепцията долу във фоайето.

В таксито на път за банката с празното куфарче в скута ми, ме обля вълна на безизходица, чувството, че надеждата, в която се бях вкопчил, беше не само отчаяна, но очевидно и абсолютно безпочвена. Като гледах трафика и изнизващите се покрай нас фасади на Трийсет и четвърта улица, мисълта, че нещата могат да се обърнат на този късен етап, изведнъж ми се видя просто… прекалено оптимистична.

После обаче в банката, докато наблюдавах как служителят пълни куфарчето със солидните пачки от по петдесет- и стодоларови банкноти, си възвърнах известна част от увереността. Подписах всички необходими документи, усмихнах се любезно на умилкващия се Хауърд Луис, пожелах му приятна сутрин и си тръгнах.

В таксито на път за вкъщи с пълното куфарче в скута изпитвах смътно вълнение, сякаш този нов план нямаше как да се провали. Когато човекът звънне, ще съм готов с офертата — той ще има предложение… ще се споразумеем, нещата плавно ще си дойдат на мястото.

В МОМЕНТА, в който се прибрах в апартамента, оставих куфарчето на пода до телефона. Оставих го отворено, за да виждам парите. Нямаше съобщения на телефонния ми секретар, проверих и мобилния си телефон. Имаше едно ново — от Ван Лун. Той разбира, че имам нужда от почивка, но не е този начинът. Да му се обадя.

Изключих го и го бутнах настрани.

До обяд главата започна да ме боли жестоко. Продължавах да гълтам таблетки екседрин, но те като че ли вече не ми действаха. Взех душ, стоях цяла вечност под струята гореща вода, опитвайки се да омекотя възлите от напрежение по врата и раменете.

Главоболието беше започнало като ивица по цялото ми чело и зад очите, но до средата на следобеда се беше промъкнало до всяка частица от черепа ми и пулсираше като удари с пневматичен чук.

Часове наред обикалях стаята, като се опитвах да потуша болката — взирах се в телефона и исках да звънне. Не разбирах защо този човек все още не ми се обажда. Погледнах парите. Това бяха половин милион долара, лежаха на пода и просто чакаха някой да дойде да ги вземе…

До началото на вечерта установих, че обиколките из стаята вече не помагат. Имах пристъпи на гадене и треперех почти през цялото време. Реших, че ще ми стане по-добре, ако легна на импровизираното легло от нагънати одеяла, мятах се и се въртях, като понякога стисках главата си с ръце в напразен опит да намаля болката. Като се стъмни, започнах на периоди да изпадам в трескав сън. По едно време се събудих с повръщане — като отчаяно се опитвах да изпразня вече празния си стомах. Повърнах кръв на пода, после отново легнах по гръб, втренчен в тавана.

Тази нощ — четвъртък вечер — беше безкрайна и въпреки това в известен смисъл не исках да свършва. Колкото повече се повдигаше булото на MDT, толкова повече се засилваше усещането ми за страх и ужас. Терзаеше ме чувство на несигурност, разяждаше стомаха ми и не спирах да мисля. Какво бях направил? Имах живи, образни сънища, почти халюцинации, в които многократно сякаш се приближавах до обяснението какво се беше случило онази нощ в хотел Клифдън, но после, тъй като не можех да отделя това, което трескавият ми мозък измисляше, от това, което действително си спомнях, така и не успявах да стигна достатъчно близо. Виждах как Донатела Алварес спокойно прекосява стаята, както преди, в черна рокля и кръв, стичаща се по едната страна на лицето й, но това ставаше в тази стая, не в хотелската и си спомням, мислех си, че ако е била ударена толкова силно по главата, нямаше да е така спокойна и да се разхожда наоколо. Сънувах също, че двамата седим на някакъв диван, прегърнати, аз се взирам в очите й, възбуден, развълнуван, потънал в пламъците на някакво безименно чувство — но в същото време това беше старият ми диван, този от апартамента на Десета улица, а тя шепнеше в ухото ми и казваше, че това е моментът за предварителни продажби на акциите на технологичните компании. По-късно седеше на масата срещу мен в трапезарията на Ван Лун, пушеше пура и говореше оживено, „…защото тези североамериканци не разбират нищо, нищичко…“ — след което аз като че ли се пресегнах ядосано към най-близката бутилка с вино…