Алан Глинн - Екстремен ум

Когато влязох вътре, докато пресичах фоайето, мъжът на рецепцията, Ричи, ми махна с ръка.

— Господин Спинола. Здравейте. Аз… пуснах тези момчета да влязат.

— Моля?

— Пуснах ги да влязат. Тръгнаха си преди около двайсет минути.

Приближих се до бюрото му.

— За какво говориш?

— Тези момчета, които каза, че щели да ти доставят нещо. Бяха тук.

Пуснах торбите на пода и го погледнах.

— Нищо не съм ти казвал за момчета, които ще ми доставят… нещо. Какво ми говориш?

Той преглътна и изведнъж стана много нервен.

— Господин Спинола, ти… ти ми звънна преди около час и каза, че някакви хора ще дойдат да доставят нещо, да им дам ключа.

— Аз съм ти звъннал?

— Да.

Вода се стичаше от косата ми и падаше отзад върху яката на ризата ми.

— Да — повтори той сякаш да увери самия себе си. — Линията беше лоша, и вие сам казахте, че е от мобилния ви телефон…

Вдигнах торбите и забързах към асансьорите.

— Господин Спинола?

Не му обърнах внимание.

— Господин Спинола? Изяснихме ли нещата?

Влязох в асансьора, натиснах бутона и докато кабинката се изкачваше нагоре до шейсет и осмия етаж, усещах биенето на сърцето си толкова силно, че трябваше да си поемам дълбоко дъх и на два пъти удрях с юмрук по ламперията, за да се стабилизирам. После прокарах ръка през косата си и разтърсих глава. Навсякъде се разпръснаха капки вода.

На шейсет и осмия етаж взех двете си торби и се измъкнах от асансьора, преди вратата да се беше отворила напълно. Втурнах се по коридора до апартамента си, пуснах торбите на пода и зарових в джоба на сакото за ключа. Като го намерих, ми беше трудно да го вкарам в ключалката. Накрая успях да отворя вратата, но в мига, в който прекрачих вътре, вече знаех, че всичко е загубено.

Знаех го още долу във фоайето. Знаех го в мига, в който Ричи изговори думите: „Пуснах тези хора… “

Огледах се, за да преценя пораженията. Кашоните и дървените сандъци в средата на хола бяха обърнати наопаки, разбити, смачкани и отворени, и всичко беше разпиляно наоколо. Втурнах се и затърсих между безпорядъка от книги, дрехи и кухненски уреди войнишката торба, където държах хартиения плик, в който беше и найлоновата торбичка с таблетки MDT. След малко намерих торбата — но беше празна. Пликчето с таблетките беше изчезнало, както и малкото черно тефтерче на Върнън. С напразната надежда, че пликът може да е някъде там, че може би просто е изпаднал от торбата — прерових отново всичко. Но напразно.

MDT беше изчезнал.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Все още валеше. Когато гледаш дъжда от толкова висок ъгъл, добиваш странното усещане, сякаш ако се качиш два етажа по-нагоре, няма да го има, ще го гледаш отгоре през слънчевата светлина върху сиви пелени от облаци.

Обърнах се и се облегнах на прозореца. Стаята беше толкова огромна и светла, и в нея имаше толкова малко вещи, че неразборията в средата дори не изглеждаше голяма. Стаята не беше опустошена, защото в нея имаше много малко за разбиване — само няколкото ми лични вещи от Десета улица. В апартамента на Върнън бяха причинили къде повече щети.

Останах там доста време — в шок, предполагам, — без да мисля за нищо. Погледнах към отворената врата. Двете торби с книги от Барнс & Нобъл бяха все още вън в коридора, оставени на пода една до друга и изглеждаха сякаш чакат търпеливо да бъдат внесени вътре.

После телефонът звънна.

Не мислех да го вдигам, но като видях, че не са изтръгнали телефонния кабел от стената, както бяха направили с компютъра и телевизора, отидох до него. Наведох се и го вдигнах. Казах „Ало“, но връзката моментално прекъсна.

Отново се изправих. Отидох и избутах с крак двете торби в антрето. После затворих вратата и се облегнах на нея. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, преглътнах, затворих очи.

Телефонът отново звънна.

Отидох до него и отговорих както преди, но — също както преди — връзката прекъсна. После почти веднага звънна отново.

Вдигнах го без да кажа нищо.

Който беше в другия край, този път не затвори.

Накрая някакъв глас каза:

— Е, Еди, това е.

— Кой е?

— Ти отиде твърде далече в разговора с Дейв Моргенталър. Не беше добра идея…

Кой за бога беше това?

— …затова решихме да дръпнем шалтера. Но… просто си мислех, че трябва да ти кажем. Като видяхме какво добро момче си.

Гласът беше много тих, човекът почти шепнеше. Нямаше емоция, нито следа от някакъв акцент.

— Не би трябвало да правя това, разбира се — но на този етап, имам чувството, че почти те познавам.