Алан Глинн - Екстремен ум

— Какво имаш предвид като казваш „да дръпнем шалтера '“?

— Е, предполагам, вече си забелязал, че сме ти взели хапчетата. Така че от днес нататък може да смяташ, че сме прекъснали експеримента.

— Експеримент?

За момент настъпи мълчание.

— Наблюдаваме те от деня, в който се появи в апартамента на Върнън, Еди.

Сърцето ми замря.

— Защо мислиш, че полицията повече не те потърси? Отначало не бяхме сигурни, но после стана очевидно, че си взел таблетките на Върнън, решихме да видим как ще се развият нещата по-нататък и да извършим малък клиничен тест, както се и получи. Нямаме толкова много тестове върху хора, знаеш това…

Взирах се в стаята пред мен, като се опитвах да върна разсъдъка си, да открия някакви сигнали, знаци…

— …и човече, какъв обект за експеримент беше само! Ако за теб е някаква утеха, Еди, никой досега не е вземал толкова голямо количество MDT и никой не е стигал толкова далече с него, както ти.

— Кой сте вие?

— Искам да кажа, знаехме, че трябва наистина много да си се надрусал, като видяхме резултатите ти в Лафайет, но после като се добра до Ван Лун… това вече беше зашеметяващо.

— Кой сте вие?

— Разбира се, случи се този малък инцидент в хотел Клифдън…

— Кой сте вие? — повторих аз равно, почти механично.

— Но кажи ми, какво точно се случи там?

Оставих телефона на вилката и го затиснах с ръка, притисках го силно, сякаш като го натисках по този начин, той — който и да беше — щеше да си отиде.

Когато телефонът звънна отново, го вдигнах моментално.

— Виж, Еди, не се обиждай, но не можем да рискуваме и да те оставим да разговаряш с частни детективи — да не споменаваме руските лихвари. Просто исках да знаеш, че беше… много добър обект.

— Слушай — казах аз, а в мен изведнъж се появи чувство на отчаяние, — има ли някакъв начин… искам да кажа, не е необходимо да…

— Виж, Еди…

— Не съм дал на Моргенталър нищо. Не съм му казал нищо. — В гласа ми нещо се пропука. — Не бих ли могъл да се сдобия с малко…

— Еди…

— Имам пари — казах аз, стиснал здраво слушалката, за да спра треперенето на ръката си, — имам много пари в банката. Бих могъл…

Линията прекъсна.

Държах ръка върху слушалката, както бях направил първия път. Този път обаче чаках цели десет минути. И нищо не се случи.

Накрая я оставих и се изправих. Краката ми се бяха вдървили. Премествах тежестта си от единия на другия крак, повървях напред-назад известно време. Това ми създаваше усещането, че върша нещо.

Защо ми затвори телефона?

Дали защото бях споменал за пари? Дали ще звънне отново след малко с някаква цифра? Трябва ли да имам готовност?

Колко пари имах в банката?

Изчаках още двайсет минути, но нищо не се случи.

През следващите двайсет минути се убеждавах, че затварянето на телефона трябва да е някакво закодирано съобщение. Аз му предложих пари и сега трябваше да се изприщя, докато ми се обади отново и предложи някаква сума, която аз би трябвало да имам под ръка.

Взирах се в телефона.

Не исках да го използвам, затова извадих мобилния си и звъннах на Хауърд Луис, моя банков мениджър. Той говореше по другата линия. Оставих съобщение да ми се обади и дадох номера на мобилния. Казах, че е спешно. След пет минути върна обаждането ми. Между това, което бях спечелил от последните търгувания, и парите, които бях взел назаем от Ван Лун за обзавеждане и декориране на апартамента, в сметката имаше малко над 400 000 долара. Откакто Ван Лун се намеси във финансовите ми дела на персонално ниво, Луис беше възвърнал предишния си раболепен тон, и когато му казах, че имам нужда от половин милион долара в брой — при това колкото може по-бързо, — той малко се стъписа, но в същото време изгаряше от желание да ми угоди и обеща да приготви парите рано на следващата сутрин.

Казах „добре, ще дойда“, затворих телефона, изключих го и го пъхнах обратно в джоба си.

Половин милион долара. Кой би ги отказал?

Обикалях из стаята като избягвах безпорядъка в средата. От време на време поглеждах към телефона на пода.

Когато отново звънна, се втурнах към него, наведох се и го вдигнах сякаш извършвах едно-единствено движение.

— Ало?

— Господин Спинола? Ричи е, от рецепцията.

По дяволите.

— Какво има ? Зает съм.

— Само исках да проверя дали всичко е наред. За това…

— Да, да, всичко е наред. Няма проблем.

Затворих.

Сърцето ми биеше лудо.

Изправих се и продължих да крача из стаята. Помислих си, че трябва да разтребя, но реших да не го правя. След известно време седнах на пода, облегнал гръб на стената, взирах се в стаята и чаках.