Алан Глинн - Екстремен ум

Моргхенталър си позволи да покаже вълнение при мисълта, че може да спечели делото, но аз не можех да повярвам, че във въодушевлението си с такава лекота беше подминал факта, че Джером Хейл и Кейлъб Хейл са братя. Последиците от това ми изглеждаха огромни. Кейлъб Хейл беше започнал кариерата си във ФБР в средата на 60-те години. Докато работех по Нова светлина върху периода от Хейт-Ашбъри до Силиконовата долина, бях изчел всичко за изследователската дейност и разработките на ФБР, и как проектите МК-ултра тайно са финансирали изследователски програми на различни американски фармацевтични компании.

Цялото нещо изведнъж доби непосилно тежък, предизвикващ главоболие размер. Също така осъзнах колко далече съм стигнал.

— Така, господин Спинола, аз се нуждая от помощта ти. Ти от какво се нуждаеш?

Въздъхнах.

— От време. Нужно ми е повече време.

— За какво?

— За да помисля.

— Какво има тук за мислене. Тези ненормалници са…

— Разбирам, но не в това е всъщност проблемът.

— Какъв е проблемът, пари ли?

— Не — отхвърлих енергично и поклатих глава.

Той не беше очаквал това, очевидно предполагайки през цялото време, че искам пари. Усетих нарастващата му нервност, сякаш изведнъж беше осъзнал, че има опасност да ме изгуби.

— За колко време си в града?

— Трябва да се прибера довечера, но…

— Нека ти звънна след ден-два.

Той се поколеба, не знаеше как да отговори.

— Виж, защо не…

Реших да го прекъсна. Не ми харесваше да постъпвам така, но нямах избор. Наистина трябваше да се махна от тук и да мисля.

— Ще дойда до Бостън, ако е необходимо. С всичко. Само… нека ти се обадя след ден-два, става ли?

— Добре.

Станахме. Тръгнахме обратно към Източния край на Петдесет и девета улица.

Този път аз режисирах мълчанието, но след няколко момента се сетих нещо и исках да го попитам за него.

— Този случай, по който работиш — казах аз, — с момичето, което е вземало трибурбазин?

— Да?

— Тя… искам да кажа, тя наистина ли е убиец?

— Това е, което Айбен-Кемкорп искат да докажат. Искат да открият нещо в семейството, лоша семейна среда, малтретиране, всичко, което може да послужи за мотивация. Фактите, обаче, показват друго, всички, които я познават — говорим все пак за деветнайсетгодишна студентка — всеки, който я познава, казва, че е най-милото, най-умното момиче, което са срещали.

Стомахът ми започна да се бунтува.

— В общи линии искаш да кажеш, че причината е в трибурбазина, а не в нея.

— До този извод стигам, да — химически детерминизъм срещу морала.

Беше едва средата на деня, но небето беше толкова облачно, че придаваше някакво транно, почти раздразнително качество на светлината.

— Вярваш ли, че е възможно — попитах аз — този медикамент да вземе връх над нашата същност и да ни накара да вършим неща, които иначе не бихме вършили?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мисли съдът. Освен ако Айбен-Кемкорп не постигнат споразумение. Като при това положение няма да има никакво значение кой какво мисли. Аз обаче ще ти кажа едно нещо, не бих искал да съм в това жури.

— Защо?

— Ами, поканват те за съдебен заседател и ти си казваш, хубаво, за няколко седмици ще се откъсна от скапаната си работа, след това обаче ти натрисат да вземаш решение за нещо от такава голяма величина. Не ти трябва такова нещо.

Продължихме да вървим в мълчание. Като стигнахме обратно до Големия армейски площад, му казах отново, че ще му се обадя по телефона.

— След ден-два, нали? — попита той. — И моля те направи го, това наистина може много да промени нещата. Не искам да те препирам, но…

— Знам — казах аз твърдо. — Знам.

— Добре — той вдигна ръце. — Просто… ми се обади.

Започна да се оглежда за такси.

— Един последен въпрос — казах аз.

— Да?

— Защо беше всичко това, среща на открито, пейка в парка?

Той ме погледна и се усмихна.

— Имаш ли представа срещу каква мощна структура съм изправен в лицето на Айбен-Кемкорп? И за какви пари става въпрос?

Свих рамене.

— „Неимоверно“ и за двете неща. — Той протегна ръка и спря едно такси. — Аз съм под непрекъснато наблюдение от страна на тези хора. Знаят всичко което правя, подслушват телефоните ми, четат електронната ми поща, следят пътуванията ми. Мислиш, че сега не ни наблюдават ли?

Таксито спря до тротоара. Докато се качваше в него, Моргенталър се обърна към мен и каза:

— Знаете ли, господин Спинола, може би не разполагате с толкова много време, колкото си мислите.