Алан Глинн - Екстремен ум

ТЪКМО КОГАТО Дан Блум се качваше на подиума, мобилният ми телефон иззвъня. Бързо го извадих от джоба на сакото и отговорих.

— Ало… Еди Спинола ли е?

Едва се чуваше.

— Да.

— Тук е Дейв Моргенталър от Бостън. Получих съобщението ви от тази сутрин.

Закрих другото си ухо.

— Вижте, изчакайте за секунда.

Изместих се вляво, минах през една врата малко по-надолу, която водеше към една тиха част извън остъкления салон.

— Господин Моргенталър?

— Да.

— Кога можем да се срещнем?

— Кой сте вие? Аз съм много зает — защо ще губя време да се срещам с вас?

Колкото можех най-сбито му подхвърлих историята за един много силен, нетестван и потенциално смъртоносен медикамент от лабораторията на компанията, срещу която той ще застане в съда. Не казах нищо конкретно и не описах ефекта от медикамента.

— Нищо от това, което казахте до тук, не можа да ме убеди — каза той. — Откъде да знам дали не сте някой откачен? Как мога да знам дали не сте си измислили този боклук?

В тази част на салона осветлението беше слабо и единствените хора наоколо бяха двама възрастни мъже, потънали в разговор. Седяха на една маса, близо до огромна палма в саксия. Зад мене, чувах гласовете, резониращи от конферентната зала.

— MDT не може да се измисли, господин Моргенталър. Този боклук е истински, вярвайте ми.

Настъпи пауза, доста дълга, след която той каза:

— Какво?

— Казах, че не можете…

— Не, името. Какво казахте му е името?

Мамка му, не трябваше да казвам името.

— Ами, това е…

— MDT… вие казахте MDT. — В гласа му се долови припряност. — Какво е това, умно хапче?

Поколебах се преди да кажа още нещо. Той знаеше за него или поне беше чувал нещо за него. И явно искаше да научи повече.

Попитах:

— Кога можем да се срещнем?

Този път не се поколеба.

— Мога да взема ранен полет утре сутринта. Нека се срещнем, да речем… в десет?

— Добре.

— Някъде на открито. На Петдесет и девета улица? Пред Плаза?

— Добре.

— Аз съм висок и…

— Виждал съм снимката ви в интернет.

— Чудесно. Добре. Ще се видим утре сутрин тогава.

Затворих телефона и бавно тръгнах обратно към конферентната зала.

Атууд и Блум бяха заедно на подиума и отговаряха на въпроси. На мен все още ми беше трудно да се концентрирам върху случващото се, защото малкият инцидент на петнайсетия етаж — халюцинация, видение, каквото беше — беше все още в съзнанието ми и блокираше всичко останало. Не знам какво се беше случило между мен и Донатела Алварес в онази нощ, но сега подозирах, с чувство за вина и несигурност, че това беше само върхът на един много голям айсберг.

СЛЕД КАТО СЕСИЯТА с въпроси и отговори приключи, тълпата започна да се разпръсква, но от това мястото стана по-хаотично от всякога. Журналисти от Бизнес уик и Тайм се носеха наоколо и търсеха хора за коментари, шефовете се потупваха един друг по гърбовете и се смееха. В един момент Ханк Атууд мина покрай мене и ме потупа по гърба. После се обърна и с протегната ръка и показалец посочи към мен.

— Бъдещето, Еди, бъдещето.

Аз се усмихнах едва и той изчезна.

Хората на „Ван Лун & Съдружници“ се канеха да отидат някъде на вечеря, да отпразнуват, но аз не бих могъл да издържа това. Със събитията от деня дотук бях натрупал достатъчно вълнения, които да предизвикат страхова атака с пълна сила и не исках да извърша нещо глупаво, което да я ускори.

Затова, без да промълвя дума на някого, се обърнах и излязох от конферентната зала. Прекосих остъкления салон и фоайето и просто излязох от хотела от страната на Петдесет и шеста улица. Вечерта беше топла и въздухът беше наситен с приглушения тътен на града. Стигнах до Пето Авеню и застанах до Тръмп тауър, като гледах към трите пресечки по посока на Петдесет и девета улица — към Големия армейски площад и ъгъла на Сентрал Парк. Защо Дейв Моргенталър иска да се срещнем там? На такова открито място?

Обърнах се и погледнах в обратната посока към потоците от трафик, потъващи и издигащи се, и към паралелните редици на сградите, които се изнизваха към някаква невидима обща точка.

Поех натам. Мина ми през ума, че Ван Лун може да се опита да ме потърси, затова извадих мобилния си телефон и го изключих. Продължих да вървя по Пето и накрая свих надясно по Трийсет и четвърта улица. След няколко пресечки бях стигнал до, предполагам, новия ми квартал — който беше какво? Челси? Гармънт Дистрикт? Кой, по дяволите, можеше да знае вече?