Алан Глинн - Екстремен ум

— Петнайсети — казах аз. — Благодаря.

Моето тревожно състояние се смеси свободно и някак противно с аромата на скъп парфюм и интимността, с която се изпълва всяко пътуване в асансьор и която никой не признава. Докато с леко жужене се изкачвахме нагоре, усетих че, стомахът ми започва да се разбърква и трябваше да се облегна на стената, за да се задържа. Когато вратата се плъзна и се отвори на петнайсетия етаж, аз се втренчих в недоумение в стената с цвят на магнолия. Като бързо минах покрай една от жените, излязох, стъпвайки с олюляване върху мокета с тъмносини и яркочервени шарки.

— Приятна вечер.

Обърнах се и докато двете жени се скриваха от погледа ми със затварянето на вратата, измънках нещо в отговор.

Останал сам в празния коридор, изпитах нещо подобно на истински ужас. Бил съм тук преди. Беше точно както си го спомнях — нисък, широк коридор… в пищни цветове, луксозен, дълбок и дълъг като тунел. Но това беше всичко, което можех да си спомня. Изминах няколко крачки и спрях. Застанах с лице срещу една от вратите и се опитах да си представя как изглежда стаята отвътре, но нищо не се сетих. Продължих да вървя, отминавайки врата след врата от двете ми страни, докато накрая в самото дъно на коридора стигнах до една, която беше леко открехната.

Спрях, а сърцето ми биеше силно, докато стоях там и надничах през пролуката, оглеждайки това, което можеше да се види — края на едно двойно легло, стол, всичко в блестящ кремав цвят.

Леко бутнах вратата с крак, отворих я още малко и отстъпих назад. В рамката на вратата виждах същото, типична хотелска стая, но после изведнъж, поглеждайки през рамката отляво надясно, видях една висока, тъмнокоса жена с дълга черна рокля. Тя беше хванала главата си с ръце, а отстрани по лицето й шуртеше кръв. Сърцето ми застина, отстъпих назад, зави ми се свят и се свлякох надолу, опрян в стената с цвят на магнолия. После станах и със залитане тръгнах по коридора, обратно към асансьорите.

Изминаха една-две минути без да мога да направя каквото и да е. Сърцето ми все още беше като изместено и сякаш щеше да спре. Ръцете ми трепереха. Облегнат на стената, гледах в мокета. Наситените цветове сякаш пулсираха, шарките сякаш бяха живи и се движеха.

Накрая се изправих и стигнах до асансьорите, но ръката ми все още трепереше, когато се пресегнах да натисна бутона за надолу.

КОГАТО СЕ ВЪРНАХ, в конферентната зала бяха пристигнали много хора и атмосферата беше френетична. Придвижих се напред, където една група от хора на MCL се беше събрала и всички разговаряха оживено.

Изведнъж чух гласа на Ван Лун, който се приближаваше към мен иззад гърба ми.

— Еди, къде беше?

Обърнах се. На лицето му беше изписана истинска изненада.

— Господи, Еди, какво се е случило? Ти… изглеждаш сякаш си видял…

— Призрак?

— Ами, да.

— Малко съм стресиран от всичко това, Карл, това е. Просто ми трябва мъничко време.

— Виж, Еди, не се притеснявай. Ако някой тук заслужава малко почивка, то това си ти. — Той сви юмрук и протегна ръка в израз на солидарност. — Както и да е, ние нашата работа сме я свършили. За момента. Прав ли съм?

Кимнах.

Ван Лун беше грабнат от един от хората му, за да разговаря с някого в отдалечения край на подиума.

През следващите два часа се носех в някаква полуосъзната мъгла. Движех се, разговарях с хора, но не си спомням нито един от разговорите. Сякаш всичко беше с предварителна хореография и автоматизирано.

Когато започна същинската пресконференция, видях, че съм се озовал на подиума, застанал зад хората на Абраксас, които бяха насядали на масата от дясната страна на подиума. В дъното на стаята — и над морето от 300 и повече глави, имаше фаланга от репортери, фотографи и видеооператори. Събитието щеше да се предава на живо по няколко канала, а имаше покритие и в интернет, и по сателита. Когато Ханк Атууд се качи на подиума, изведнъж се чу нещо като артилерийски огън от щракането на фотоапаратите от дъното на залата — щракане, бръмчене, включване на светкавици — и този шум продължи без прекъсване по време на цялата пресконференция, не преставаше дори по време на сесията въпроси — отговори, която последва накрая. Аз не се заслушах в нито една от речите, макар че бях помагал за написването на някои от тях, разпознавах откъслечни фрази и изрази, но непрекъснатото повтаряне на думи като „бъдеще“, „трансформация“, и „възможност“ само засилваха чувството за нереалност, което изпитвах за всичко, случващо се около мен.