Алан Глинн - Екстремен ум

Шибана работа.

Това изведнъж ме обля като вълна — без Тод Елис, какъв шанс имах? Къде отивах? Откъде бих започнал ?

Забелязах, че Кени Санчес спря да говори.

— Ти каза, че са няколко неща — казах аз. — Какво друго?

— Отнеха ми случая.

— Какво?

— Отнеха ми този случай, дадоха ми друг. Не знам защо. Кръв пиках, много се ядосах, но нищо не мога да направя. Това е голяма агенция. Това е работата ми.

— А… кой пое случая след теб?

— Не знам. Може би никой.

— Това обичайно ли е — такова вмешателство?

— Не.

Той звучеше много ядосано.

— Вчера, след като те оставих, целия следобед работих с телефоните. Тази сутрин отивам, за да докладвам, а те ми казват, че съм им нужен за друг случай и да предам всичката документация, събрана до този момент.

Помислих за секунда за това, но какво можех да отговоря? Казах само:

— Какво друго успя да откриеш?

Той въздъхна и аз си представих как се почесва по главата.

— Ами, ти беше прав за списъка — каза той накрая. Беше невероятно.

— Какво значи това?

— За номерата в другите щати. Прав беше. Всичките тези хора изглежда са членове на култа и живеят под фалшиви имена. Повечето са болни, но успях да говоря с някои от тях. — Настъпи кратка пауза, през която го чух да въздиша отново. — От тримата, които по начало издирвах, двама са в болница, а един е в дома си и страда от остри мигрени.

От тона му можех да заключа, че макар да беше отстранен от случая, той се вълнуваше от разкритията, които беше направил.

— Не беше лесно да ги накарам да разговарят с мен, но веднъж започнех ли разговора, беше удивително. Най-дългият разговор, който имах, беше с едно момиче на име Бет Липски. Като че ли стандартната процедура в Дикеделия изисква съвършено нова самоличност — промени в метаболизма, постигнати по химичен път, пластични операции, нови „приписани“ роднини, всичко. И точно както ти каза, напредъкът в кариерата е мярката за успяваща нова личност, като 60 процента от заплащането се връща в организацията. Мамка му, това е като кръстоска между свободните масони и програмата за протекция на свидетели.

— Тя защо разговаря с тебе?

— Защото се страхува. Тобър е прекъснал всякакъв контакт с нея и тя се чувства нервна и сама. Има постоянно главоболие и не може да се съсредоточи в работата си. Не знае какво става с нея. Аз дори мисля, че не е знаела, че взема някакъв медикамент — и не исках да я извадя от равновесие, ако й кажа. Беше параноична, само защото разговаряше с мене преди всичко, но веднъж като започна, не можеше да спре.

— Как мислиш, че им дава медикамента?

— Вероятно ги поставя на някакъв режим с витамини и специални хранителни добавки, така че предполагам, някак го вмъква. И това е вероятно източникът му на власт и на предполагаемата му каризма над всичките тези хора. — Той спря. Чух как тупна с крак или удари нещо с юмрук. После каза: — Проклето да е! Аз наистина не мога да повярвам в тази гадост. Никога не съм работил по толкова интересен случай досега.

Нямах време за това сега — Кени Санчес да ме залива с професионалната си криза по телефона. Изведнъж неочаквано получих леко гадене. Поех си дълбоко дъх и го попитах дали е открил нещо за Юнайтед Лабтех.

Той отново въздъхна.

— Да, открих — каза той, — едно нещо поне, собственост е на една фармацевтична компания, Айбен-Кемкорп.

Скоро след това му казах, че трябва да затварям, защото съм на работа. Благодарих му, пожелах му късмет и се измъкнах възможно най-бързо.

Оставих телефона на масата и се изправих.

Бавно прекосих стаята и застанах до прозореца. Беше ясен, слънчев ден в Манхатън и от тук, от шейсет и втория етаж всичко, което можеше да се види, се виждаше много ясно и се открояваше, всяка забележителност, всяка архитектурна подробност — включително някои от най-биещите на очи като сградата на „Божествения“ от дясната ми страна или старият терминал Порт Оторити доста по-надолу на Осмо Авеню, където бяха офисите на Кер&Декстър. Застанал на прозореца, всъщност виждах, че целият ми живот се е проснал пред мен, като поредица от знаци в огромния микрочип на града — улични ъгли, апартаменти, магазини за хранителни стоки, за алкохол, кина. Но сега вместо по повърхността да се издълбае една по-дълбока и постоянна линия, имаше опасност малките резки да се заличат, изгладят и изчезнат.

ОБЪРНАХ СЕ И СЕ ЗАГЛЕДАХ в гладките бели стени на отсрещната страна на стаята и сивия килим и мебелите на анонимната компания. Все още не се бях предал на паниката — въпреки че със сигурност тя скоро щеше да настъпи. Пресконференцията беше насрочена за следобеда, и вече самата мисъл за нея ме изпълваше с ужас.