Алан Глинн - Екстремен ум

Отидох пак до прозореца и се загледах в сградите отсреща — взирах се в тези огромни вертикални плоскости от стомана и стъкло, гледах към улиците под тях и миниатюрните струйки от хора и трафик. Много скоро този град ще загъмжи от новината за сливането, аз ще съм там, когато новината се пръкне. Но в момента се чувствах далече от това. Имах чувството, че съм влязъл в някакъв объркан сън, съзнавайки някак, че никога няма да мога да изляза от него…

ТОВА ЧУВСТВО СЕ ЗАСИЛИ още повече в момента, когато ми се обадиха от един от другите офиси да отида за последни доуточнявания преди пресконференцията. Организирана, трябва да се признае, за много кратко време от един от служителите на Взн Лун, пресконференцията щеше да се състои в пет часа в един хотел в центъра на града. Толкова знаех, но сега като разбрах в кой хотел, в стомаха ми се върна острото усещане за потъване.

— Добре ли си?

Това беше един от служителите. Вдигнах очи и погледнах към него, като в същото време улових отражението си в едно огледало, което се намираше на страничната стена в офиса.

Лицето ми беше мъртвешки бледо.

— Да — казах аз. — Добре съм, само… нещо моментно, мисля…

Обърнах се и побързах да изляза от офиса, влязох в мъжката тоалетна и отидох право към една от мивките.

Наплисках лицето си със студена вода.

Пресконференцията щеше да се състои в хотел Клифдън.

ВАН ЛУН И АЗ ПРИСТИГНАХМЕ към три и половина, а там вече кипеше доста голямо оживление. Първото изтичане на информация за медиите, че нещо предстои да се случи, беше направено рано през деня, след като Ван Лун беше телефонирал на няколко много внимателно подбрани хора и им беше казал да отменят каквито ангажименти имат за по-късния следобед. Имената Атууд и Блум бяха споменати в същия контекст и това беше достатъчно, за да забушува луд огън от слухове и предположения. Изпратихме изявлението за пресата един час по-късно. После телефоните започнаха да звънят и не спряха.

Клифдън представляваше четирийсет и пет етажна кула, която се издигаше от реставрираната забележителна сграда на Петдесет и шеста улица, точно до Медисън Авеню. Това беше луксозен хотел с над 800 стаи, както и с напълно оборудвани бизнес помещения. От фоайето се влизаше в остъклено предверие, а след него имаше още една приемна, в която щяхме да проведем пресконференцията.

Докато Ван Лун отговаряше на мобилния си телефон, аз много внимателно огледах фоайето, но честно казано, не открих нищо познато. Въпреки че в мен се таеше особено чувство на безпокойство, стигнах до твърдото заключение, че никога не съм бил тук преди.

Ван Лун приключи разговора. Влезе в остъкления салон и докато го прекосявахме, на три пъти различни журналисти се обърнаха с въпроси към него. Той разговаряше с тях чаровно и шеговито, но не им каза нищо повече от това, което те вече бяха чули или за което бяха чели в изявлението. Вътре в конферентната зала кипеше работа, техниците поставяха камерите и тестваха звука в противоположния край. Малко по-навътре в залата, служители на хотела оформяха редове от сгъваеми столове, а най-отпред имаше подиум с две големи маси от двата му края. Зад тях имаше монтирани стойки, всяка със съответното лого на компаниите, MCL-Парнасус и Абраксас.

Стоях известно време в дъното, докато Ван Лун се консултираше в средата на залата с един от постоянните си хора. Зад мен чух двама от техниците да разговарят, докато се справяха с жиците и кабелите.

— …заклевам ти се, фраснал я отзад в тила.

— Тук ли?

— С някакъв тъп предмет. Ти не четеш ли вестници? Била мексиканка. Женена за някакъв художник.

— Да, сега си спомням. Ужас. В този хотел ли е станало?

Преместих се близо до вратите — така че да не мога да ги чувам. После бавно излязох от конферентната зала и отидох в остъкленото предверие.

Едно от нещата, които много ясно си спомних от онази нощ — някъде към края й, във всеки случай, — беше, че вървях по един пуст коридор в някакъв хотел. Все още беше пред очите ми — ниския таван, мокета на тъмно сини и яркочервени шарки, стените с цвят на магнолия, облицованите с бук врати, които се изнизваха покрай мен от двете ми страни…

Аз просто не си спомнях нищо повече.

Прекосих приемната и се отправих към фоайето. Пристигаха още хора и въздухът беше натежал от очакване. Аз зърнах човек, когото познавах и исках да избегна, затова се шмугнах към асансьорите в противоположния край на регистратурата. Но след това, сякаш теглен от някаква неустоима сила, всъщност последвах две жени и влязох с тях в асансьора. Едната от тях натисна бутона за техния етаж и ме погледна въпросително, докато пръстите й кръжаха пред таблото.