Алан Глинн - Екстремен ум

— Да, но аз никога не се храня тук. Ям в кухнята. Това тук е контролният център.

Кимнах с глава към Рей Тайнър. Атууд, Блум и останалите се бяха струпали около него, а той като че ли им разказваше някаква история.

— Е, кой ръководи контролния център сега?

Тя се извъртя в стола си за момент, за да го погледне. Вглеждах се внимателно в профила й, в извивката на шията й, голите й рамене.

— О, Рей не е такъв — каза тя, като се обърна отново към мен, — той е много мил.

— Вие двамата едно цяло ли сте?

Тя опъна глава назад малко изненадана от въпроса ми.

— Ти какво, да не работиш извънредно за клюкарската страница?

— Не, просто съм любопитен. Да знам за в бъдеще.

— Както казах, господин Спинола, аз не мисля за бъдещето.

— Заради него ли не искаше да излезеш с мен?

Тя замълча. После каза:

— Не те разбирам.

Това ме озадачи.

— Какво не разбираш? — попитах аз.

— Не знам… — лицето й се промени, докато се опитваше да намери думите. — Съжалявам — трябва да е нещо инстинктивно, — но имам чувството, че когато ме гледаш, виждаш в мен някой друг.

Не знаех какво да отговоря на това. Гледах сконфузено в чашата си с бренди. Толкова ли беше явно? Джини ми напомняше за Мелиса, така беше, но до този момент не си бях дал сметка колко силно и дълбоко ми въздействаше тази прилика.

В другия край на стаята избухна смях и групата започна да се разпръсква.

Отново я погледнах.

— Аз не мисля за миналото — казах аз, опитвайки се да бъда остроумен.

— А за настоящето?

— И за него не мисля.

— Да, предполагам — каза тя, после се разсмя. — То минава твърде бързо.

— Нещо такова.

Рей Тайнър се приближи зад нея. Тя се извърна леко и изви ръката си към него. Той я пое и тя стана от стола.

— Рей, това е Еди Спинола, мой приятел. Еди, Рей Тайнър.

Пресегнах се и двамата си стиснахме ръцете.

Бях необикновено доволен, че тя ме беше представила като свой приятел.

Отблизо Рей Тайнър беше почти неестествено красив. Имаше изумителни очи и усмивка, с която би могъл да въздейства на цяла стая пълна с хора, без да си прави труда да отрони и дума.

Може би трябва да го поканя да ми стане асистент в кампанията.

ВЪРНАХ СЕ В „БОЖЕСТВЕНИЯ“ малко след дванайсет. Това щеше да е първата ми нощ в новия апартамент, но нямах на какво да спя. Всъщност нямах никакви мебели изобщо, нито легло, нито диван или етажерки, нищо. Бях поръчал някои неща, но нищо още не беше доставено.

Аз така или иначе не възнамерявах да спя много, така че нямаше голямо значение. Вместо това започнах да обикалям от една стая в друга в огромния празен апартамент — като се опитвах да се убедя, че не съм разстроен или ревнив и по никакъв начин не се чувствам отхвърлен. Джини Ван Лун и Рей Тайнър бяха прекрасна двойка — и в сравнение с групата стари бизнес пръдлювци, които пушеха пури и говореха в проценти, изглеждаха даже още по-добре.

За какво да съм разстроен?

Малко по-късно извадих компютъра си от кашона и го сложих върху един дървен сандък. Влязох в интернет и се опитах да наваксам с финансовите новини от деня.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН в около седем и половина бях на Четирийсет и осма улица, пишех чернови на речи и правех някои последни промени в изявлението за пресата. Като се има предвид, че до обявяването оставаха само два часа и че пазенето в тайна вече не се налагаше, Ван Лун можеше да повика някои от своите хора, за да задвижат машината на връзките с обществеността и да я подкарат. Въпреки че това беше голяма помощ, офисът беше по-задръстен от гара Гранд Централ.

Преди да изляза от апартамента си, бях взел обичайната доза MDT и дексерон — но в последната минута се върнах, разрових се във войнишката торба и взех още по едно хапче от двете. В резултат действах на пълни обороти, но установих, че моето ускорено темпо на работа започна да плаши някои от редовните хора на Ван Лун — хората, които вероятно имаха много повече опит от мен. За да избегна конфликти, аз сформирах временен офис в една от заседателните зали и вършех някои неща сам.

Към десет и половина Кени Санчес ми се обади по мобилния. Бях седнал на огромната овална маса с един лаптоп и дузина листи, разпилени пред мен, когато той звънна.

— Имам лоша новина, Еди.

Стомахът ми се присви с остро пропадащо усещане.

— Каква?

— Ами няколко неща. Открих Тод Елис, но мисля, че е мъртъв.

По дяволите.

— Какво му се е случило?

— Блъснат от кола, виновникът избягал, станало е преди седмица. Някъде около мястото, където живеел, в Бруклин.