Алан Глинн - Екстремен ум

Това леко чувство на разграничаване остана с мен през първата част от вечерта, но всъщност не беше неприятно и си помислих след известно време за това, което се случваше. То беше мое дело. Аз бях направил преговорите за това сливане възможни. Аз бях помогнал за структурирането на огромна корпоративна сделка — но това е вече приключено. Тази вечеря беше само формалност. Аз исках да продължа да се придвижвам към нещо друго.

Като че ли забелязали това мое усещане, и двамата Ханк Атууд и Дан Блум поотделно, дискретно, интимно споделиха, че ако съм заинтересован — по-нататък, разбира се, — може да се намери някаква… роля, която да играя в новосформирания медиен „бегемот“. Аз бях много внимателен с отговорите на тези увертюри, считайки, че лоялността ми към Ван Лун е на първо място, но естествено, бях поласкан. Не знаех какво да поискам при едно такова споразумение така или иначе — освен че ще е различно от всичко, което бях вършил до този момент. Може би щяха да ми поверят филмово студио, или ще искат да разработя нова глобална корпоративна стратегия за компанията.

А може би щях да се отделя напълно и да се посветя на нещо съвсем различно. Да отида в политиката. Да се кандидатирам за сенатор.

Оттеглихме се в една друга стая и заехме местата си около голяма кръгла маса и докато мислено се впусках и задълбочавах в идеята да се посветя на политиката, разговарях с Дан Блум за отлежалото малцово шотландско уиски. Това мечтателно, разсеяно състояние на ума ми продължи по време на цялата вечеря (фетучини със задушен заек и английски грах, последван от еленово месо, сотирано с кестени) и може би ме правеше да изглеждам доста резервиран. Един-два пъти даже забелязах, че Ван Лун поглежда към мен, с объркано, тревожно изражение на лицето.

Някъде по средата на основното ястие — да не споменавам двете изпразнени бутилки Шато Калон Сегур от 1947 година — разговорът се прехвърли върху текущия бизнес. Това не отне много време обаче, защото щом въпросът се повдигна, бързо стана ясно, че детайлите и трескавата работа по цифрите от последните седмици бяха просто козметични подробности, и че това, което има значение повече от всичко друго в този момент, е споразумението по принцип. „Ван Лун & Съдружници“ бяха фасилитаторите на това и тук всъщност се проявяваше истинското умение за посредничество — в оркестриране на събитията и докарване всичко до край. Сега обаче, след като нещата бяха фактически на автопилот, имах чувството, че наблюдавам сцената от голяма височина, или през парче опушено стъкло.

Когато разчистиха масата, в стаята настъпи тежко мълчание. Разговорът се движеше от само себе си до някое време, а сега като че ли моментът беше настъпил. Прочистих гърлото си и почти театрално, като по даден условен знак, Ханк Атууд и Дан Блум се пресегнаха през масата и си стиснаха ръцете.

Настъпи кратък повей от аплодисменти и размахване на ръце във въздуха, след което на масата се появиха бутилка Вьов Клико и шест чаши. Ван Лун стана и превърна в шоу отварянето на бутилката, после вдигнаха тост. Всъщност имаше няколко тоста — и накрая даже имаше един за мен. Като внимателно подбираше думите, Дан Блум вдигна чашата си и ми благодари за проницателността и безграничната всеотдайност. Ханк Атууд добави, че съм бил душата на преговорите. Самият Ван Лун изрази надежда, че той и аз — след като заедно сме успели да преговаряме за най-голямото сливане в историята на корпоративна Америка — не смятаме, че преживяният опит по някакъв начин ще стесни хоризонтите ни.

Това предизвика сърдечен смях. Това също ни отпусна от главната задача на бизнеса и спокойно ни придвижи към следващия етап на вечерта — десерта (глазирани хрупкави бадемови сладки), пури и час-два безпрепятствено благоразположение. Аз допринасях изцяло за разговора, който беше на широк обхват от теми и малко шеметен, но под самата му повърхност аз, барабанейки непрекъснато по идеята си да представлявам Ню Йорк в Сената на Съединените щати, беше добила свой собствен живот — даже до такава степен, че виждах като неизбежно някъде в бъдещето да се опитам да получа номинацията на Демократичната партия за президент.

Това бяха фантазии, разбира се, но колкото повече си мислех за това, толкова повече основната идея за влизане в политиката започваше да добива смисъл за мене — защото да печеля хората на моя страна, да ги запалвам и ентусиазирам, беше моето амплоа. В крайна сметка, бях накарал тези мъже — милиардери в спортни ризи — да се състезават за моето внимание, така че колко трудно би било да спечеля вниманието на американската публика? Колко трудно би било да спечеля вниманието на необходимия процент регистрирани избиратели да гласуват за мен? Като следвам внимателно разработен план, бих могъл да се включа в разни подкомисии и избирателни комисии в рамките на пет години, а след това, кой знае?