Алан Глинн - Екстремен ум

Той се взираше в мен и не знаеше как да реагира, чакаше да кажа още нещо.

— Един човек, когото познавах, е снабдявал Тобър — кимнах към плика. — Ако това са разпечатки от телефонните обаждания на Тобър, името на този човек вероятно ще е там, Върнън Гант.

Кени Санчес се поколеба. После обаче взе плика, отвори го и извади сноп хартия. Веднага забелязах, че това са разпечатки на телефонни номера, придружени от имена, часове и дати. Той ги прелисти, търсейки нещо по-конкретно.

— Ето — каза той след малко и вдигна страницата, сочейки едно име „Върнън Гант“.

— А има ли също някой Тод в списъка?

— Да. Само три-четири обаждания, всичките горе-долу по едно и също време, в разстояние на няколко дни.

— А след това обажданията и от Върнън Гант спират.

Той погледна пак към страниците, прелиствайки ги една по една, проверявайки казаното от мен. Накрая кимна и каза:

— Да, прав си. — Остави свитъка хартия върху плика. — Какво означава това? Изчезнал ли е?

— Върнън Гант е мъртъв.

— О-о.

— Беше ми девер.

— О — въздъхна той. — Съжалявам.

— Недей. Той беше кретен.

След това и двамата замълчахме. После предприех един малко премерен риск. Взех свитъка хартия и повдигнах вежди въпросително.

Той кимна в знак на съгласие.

Разглеждах страниците известно време, прехвърляйки ги безразборно. После попаднах на обажданията на Тод. Фамилното му име беше Елис.

— Това е номер в Ню Джърси, нали?

— Да. Аз проверих. Обажданията са до място, наречено Юнайтед Лабтех, което е някъде близо до Трентън.

— Юнайтед Лабтех?

Той кимна и каза:

— Да. Искаш ли да отидем до там?

КОЛАТА МУ БЕШЕ ПАРКИРАНА много близо на същата улица, така че след няколко минути вече бяхме стигнали до Хенри Хадсън Паркуей. По тунела Линкълн стигнахме до Ню Джърси, оттам поехме по магистралата. Кени Санчес ми беше дал да държа плика, когато се качвахме в колата и след няколко минути аз извадих свитъка и започнах да прелиствам страниците. Явно беше, че Санчес е малко притеснен от това, но не каза нищо. Съумях да задържа така нещата, като говорех през цялото време и му задавах въпроси — за различните случаи, които беше имал, за аномалиите в закона, за семейството му, за всичко. После изведнъж започнах да му задавам въпроси за списъка. Кои бяха тези хора? Беше ли проследил всички обаждания? Как става това?

— Повечето от номерата — каза той — са свързани с бизнеса на Дикеделия — издатели, дистрибутори, адвокати. Тях можем да ги наблюдаваме и затова ги елиминираме. Изолирали сме обаче още двайсет и пет други имена, които не се вписват никъде и не можем да ги проследим.

— До кого са обажданията? Или от кого?

— До и от, при това много редовно. Това са все личности, които живеят в големи градове навсякъде из страната. Заемат ръководни длъжности в широк кръг различни компании, но никой от тях не личи да има някаква връзка с Дикеделия.

— Като… например — казах аз и се спрях на едно от няколкото имена извън щата — този… Либи Дрискол? Във Филаделфия?

— Да.

— Хъм.

Погледнах през прозореца и докато бензиностанцията, фабриките, Пица Хат и Бъргър Кинг прелитаха покрай нас, се питах кои може да са тези хора. Опитах се да си изградя няколко теории. Но скоро се разсеях от факта, че Кени Санчес като че ли поглеждаше в задното огледало през секунда. Без някаква видима причина, той започна да сменя платното — един път, два пъти, трети път.

— Нещо не е наред ли? — попитах накрая.

— Мисля, че някой ни следи — заяви той, като отново смени платното и даде газ.

— Да ни следи? — казах аз. — Кой?

— Не знам. Може и да не е това. Аз просто съм… предпазлив.

Проточих врат и извъртях глава, за да се огледам. Трафикът зад нас се стичаше в три ленти, а цялата натоварена магистрала се виеше като серпентина през хълмистия, индустриален пейзаж. Трудно ми беше да си представя как Санчес е успял да изолира една кола измежду всички тези и да си помисли, че ни следи.

Не казах нищо.

След няколко минути се отклонихме по отбивката за Трентън и след като бяхме шофирали, което ми се стори цяла вечност, най-после стигнахме до една безлична едноетажна сграда. Беше ниска и дълга и приличаше на склад. Пред нея имаше голям паркинг, половината от който беше празен. Единственият знак за идентифициране на мястото беше някаква малка табела на главния вход за към паркинга. На нея беше изписано „Юнайтед Лабтех“, а под надписа имаше лого, което се очакваше да подскаже някаква изследователска дейност — спирала на фона на извита синя решетка. Влязохме с колата и паркирахме.