Алан Глинн - Екстремен ум

— Да, но…

— Трябва да има известно „давам срещу нещо“, разбира се.

Продължих в този дух, докато накрая се съгласи да ми помогне. Каза, че ще види какво може да направи и добави — смутено, — че ако опита, може би ще получи достъп до извлечение с телефонните разговори на Тобър.

ПРЕКАРАХ УИКЕНДА, като довърших опаковането на вещите си и пренесох повечето от тях в „Божествения“. Запознах се с най-важния човек в сградата, Ричи, който седеше на рецепцията във фоайето. Посетих още няколко мебелни изложбени зали и разгледах най-новите кухненски уреди и развлекателни системи. Купих цялата поредица от романите на Дикенс — нещо което от години се канех да направя. Научих испански — още едно нещо, което от край време исках да направя — и прочетох Сто години самота в оригинал.

Кени Санчес ми се обади в понеделник сутринта. Попита дали можем да се видим и предложи едно кафене на Кълъмбас Авеню в района на улиците започващи с осемдесет. Мислех да възразя и да предложа нещо по-близо до средната част на града, но не го направих. Ако това е едно от неговите малки лични предпочитания като следовател — да провежда срещите си на публични места като пързалка за кънки или кафенета — така да бъде. Направих няколко телефонни обаждания преди да изляза. Уговорих си среща със собственика от Десета улица, за да му предам ключовете. Направих един безуспешен опит да си насроча друга среща с човека, който щеше да слага плочките в банята. Говорих още със секретарката на Ван Лун и насрочих две срещи някъде по средата на следобеда.

После отидох до Първо Авеню и бързо взех едно такси.

ТОВА БЕШЕ СУТРИНТА миналия понеделник.

Сега, докато седя тук в мрачната тишина на стаята си в Нортвю Мотър Лодж, ми изглежда неправдоподобно, че всичко това се е случило само преди пет дни. Също толкова неправдоподобна, като се има предвид какво се случи от тогава до сега, беше активността ми през това време — насрочвах бизнес срещи, тревожех се за плочките в банята, предприемах някакви уж разумни стъпки, за да реша проблема с MDT…

Отвън започна да се забелязва едва доловима промяна. Мракът беше загубил плътността си, няма да мине много и от хоризонта ще започне да се процежда синевата. Изкушавам се да оставя лаптопа, да изляза навън, да погледна небето и да почувствам необхватното спокойствие, което заобикаля това малко сечище над магистралата за Върмонт.

Но оставам, където съм — в стаята, седнал на плетения фотьойл, — и продължавам да пиша. Защото истината е, че не ми остава кой знае колко време.

С ТАКСИТО НА ПЪТ ЗА КАФЕНЕТО минахме покрай Актиум на Кьлъмбас Авеню — ресторантът, където бях седял срещу Донатела Алварес. Бегло зърнах мястото, докато бързо преминавахме край него. Ресторантът беше затворен и изглеждаше странно безинтересен и нереален, като изоставен филмов декор. Позволих на мозъка си да пресъздаде всичко, което можех да си спомня от вечерята там и приема в студиото на Рудолфо Алварес след това, но много скоро само някакви нарисувани, смъртнобледи, изпъкнали напред, умножаващи се фигури беше всичко, което можех да видя и трябваше да спра. Блокирах мислите, като се зачетох в правата на пътниците, закачен на гърба на седалката пред мен.

Когато стигнах до кафенето, Кени Санчес седеше в едно сепаре и ядеше шунка с яйца. На масата до чашата му с кафе имаше голям кафяв плик. Седнах срещу него и кимнах с подходяща дискретност „здравей“.

Той избърса устата си със салфетка и каза:

— Еди, как си? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, ще пия само кафе.

Той даде знак на минаваща сервитьорка и поръча кафе.

— Имам нещо за теб — каза той и потупа плика.

Усетих, че ударите на сърцето ми се учестяват.

— Страхотно. Какво е?

Той отпи от кафето си.

— Ще стигнем и до това, Еди — но първо, трябва да си откровен с мен. Този нелегален медикамент — колко реален е? Искам да кажа, какво знаеш за него?

Явно като се е прибрал и е размислил малко, е заключил, че се опитвам да го преметна, да измъкна информация от него, без да му дам нещо съществено в отплата.

— Напълно реален е — казах аз и направих пауза. После сервитьорката дойде с кафето ми, което ми даде секунди време, за да помисля. Но нямаше какво да мисля. Имах нужда от тази информация.

Когато сервитьорката се отдалечи, казах:

— Нали знаеш тези стимулиращи медикаменти — за по-добро постижение в плуването, бягането, вдигането на тежести? Е, това е един от тях, само че е за мозъка — нещо като стероид за интелекта.,