Алан Глинн - Екстремен ум

Кени Санчес гледаше право пред себе си и почти чувах как мозъкът му работи.

— Слушай, ще се заема с това веднага — каза той — и ще ти се обадя в момента, в който имам нещо.

Слязох от колата, все още с леко гадене. Но докато вървях по Пето Авеню към Четирийсет и осма улица, се почувствах странно доволен от това колко умело бях успял да задържа Кени Санчес на борда.

ПРЕКАРАХ СЛЕДОБЕДА с Карл Ван Лун, преглеждайки онова, което бяхме гледали сто пъти досега, особено стратегията ни за връзки с обществеността при официалното обявяване на сливането. Той много се вълнуваше от финализирането на сделката и не искаше да остави нищо на случайността. Вълнуваше се още, защото това щеше да се случи в неговия апартамент на Парк Авеню, което — макар че вече го беше забравил — беше моя идея. При трескавата дейност от последните няколко седмици, Ханк Атууд и Дан Блум се бяха срещали очи в очи два пъти — много набързо във формална бизнес обстановка. Затова бях предложил една неформална вечеря в апартамента на Ван Лун като по-добро място за следващата ключова среща, с аргумента, че една приятна, клубна атмосфера с бренди и пури много ще улесни осъществяването на последното от цялото начинание — двамата принципали да се погледнат право в очите, седнали един срещу друг на масата, и да кажат „По дяволите, давай да се обединим“.

Излязох от офиса в 4 часа следобед и отидох на Десета улица, където се бях уговорил да се срещна с хазаина. Предадох му ключовете и взех остатъка от багажа си — включително и плика с хапчетата MDT. Беше странно, че затварям вратата за последен път и напускам сградата, защото аз не само напусках апартамента, мястото, където бях живял шест години, а защото, в известен смисъл, оставях себе си там. През последните няколко седмици много се бях променил и макар че го бях направил с доста страст, мисля, че подсъзнателно имах чувството, че докато живея в апартамента на Десета улица, ще имам избор, ако се наложи да върна нещата назад — сякаш това място задържаше част от мен, която беше безпогрешна, някаква форма на генетична последователност, запечатана в дъските на пода и стените, която можеше да се използва, за да върне първоначалните ми движения, ежедневните ми навици, всичко, което представлявах. Сега обаче, настанявайки се на задната седалка на таксито на Първо Авеню — с последните няколко вещи от апартамента, натъпкани в една войнишка торба — знаех със сигурност, най-после, че се откъсвам и се понасям по течението.

След малко повече от час гледах града от шейсет и осмия етаж на „Божествения“. Заобиколен от неразопаковани кашони и дървени сандъци, стоях в главното дневно помещение само по хавлия и бавно пиех шампанско. Изгледът беше изумителен, а настъпващата вечер обещаваше, по свой начин, да бъде също толкова великолепна. И си спомням как в този момент си помислих, че ако така изглежда животът, когато се откъснеш от нещо и се понесеш по течението, най-вероятно, предполагам, бих могъл да свикна с него…

СТИГНАХ ДО АПАРТАМЕНТА на Ван Лун на Парк Авеню за срещата в осем часа и бях въведен в голяма приемна, обзаведена малко кичозно с лъскава флорална мебел. Самият Ван Лун се появи след няколко минути и ми предложи питие. Изглеждаше малко превъзбуден. Каза ми, че жена му я няма и че не се чувства комфортно да посреща гости без нея. Напомних му, че освен нас двамата с него, на вечерята ще са само Ханк Атууд, Дан Блум и по един съветник от всеки преговарящ екип. Не даваше някакво екстравагантно парти за обществото. Ще бъде просто, неформално, като в същото време ще свършим и малко работа. Ще бъде дискретно, но с много значими резултати за бъдещето.

Ван Лун ме потупа леко по гърба:

— „Дискретно, но със значими резултати за бъдещето“. Харесва ми това.

Другите пристигнаха на две групи, през пет минути и не след дълго всички стояхме с чаши в ръце, преднамерено не дискутирахме сливането MCL-Арбаксас. В тон с неформалния етикет за вечерта, аз бях облечен с черен кашмирен пуловер и черни вълнени панталони, всички останали обаче, включително и Ван Лун, бяха с памучни панталони и спортни ризи. Това ме караше да се чувствам малко по-различен — и по някакъв начин подсилваше усещането, че участвам в някаква свръхсложна компютърна игра. Аз бях идентифициран като герой, защото бях облечен различно, в черно. Противниците в памучни панталони и спортни ризи бяха навсякъде около мен, а аз трябваше да ги омая до смърт преди да разберат, че съм фалшив и да ме изхвърлят.