Алан Глинн - Екстремен ум

Постоях там известно време, гледайки към стаята. Генади се беше почти изгубил от погледа в голямата бъркотия от вещи, мои неща — кашони, книги, дрехи, тигани, обложки от албуми. Но после видях една малка струя кръв да пълзи по чистата част на пода. Когато видях още една, ми прилоша и трябваше да се облегна от страни на вратата, за да запазя равновесие. Докато правех това, се чу някакъв внезапен писклив звук откъм средата на стаята. Сърцето ми се преобърна, но когато високият, леко приглушен тон премина в електронната версия на основната тема на Концерт номер 1 за пиано на Чайковски, разбрах, че това трябва да е мобилният телефон на Генади. Гардовете долу явно ставаха неспокойни и без съмнение много скоро ще тръгнат нагоре. Като нямах друг избор освен да продължа напред, се обърнах и затворих вратата след себе си. Взех асансьора надолу до гаражите и извървях това огромно закрито пространство, минавайки покрай бетонни колони и паркирани коли. Минах по извивката на рампата, която водеше към гърба на сградата. На петдесетина метра вляво от изхода, на който бях, два камиона разтоварваха стоката си на специалния за това док — може би зареждаха някой от ресторантите в „Божествения“. Изчаках около пет минути, без да се показвам навън, докато се появи една черна, неотличаваща се с нищо кола. Дадох знак на шофьора и той спря. Качих се отзад заедно с куфарчето и войнишката торба и постоях така няколко секунди. След като си поех дълбоко дъх няколко пъти, казах на шофьора да ме закара до Хенри Хъдсън Паркуей, посока север. Той зави покрай едната страна на сградата, после пое наляво. Светофарът на следващата пресечка светеше червено и когато колата спря, се обърнах да погледна назад. Един мерцедес беше паркиран до бордюра на площада. Няколко мъже в кожени якета стояха до него на тротоара и пушеха. Един от тях гледаше нагоре към сградата.

Светофарът се смени и докато се придвижвахме — внезапно — изневиделица се появиха три полицейски коли. Паркираха покрай бордюра на площада и за секунди — последното, което можах да различа — пет-шест униформени полицаи се затичаха към главния вход на „Божествения“.

Пак се обърнах. Не разбирах какво става. Времето след излизането ми от апартамента не би могло да е достатъчно някой да влезе, да открие трупа… да повика полицията и полицията да дойде…

Нямаше обяснение.

Улових погледа на шофьора в огледалото на колата. Той задържа погледа ми няколко секунди.

После и двамата се загледахме встрани.

ПРОДЪЛЖИХМЕ НА СЕВЕР.

Щом стигнахме до междущатската магистрала номер 87, почувствах, че напрежението ми намалява. Облегнах се на задната седалка и се загледах през прозореца, гледах как милите на аутобана прелитат покрай нас и се сливат бавно в един непрекъснат, хипнотичен поток — процес, който ми позволи да уталожа всички мисли, които имах през последните два дни, последните два часа, и специално за това, което бях направил с Генади. Но след близо четирийсет минути такива размишления, не можех да не обърна ума си към необходимостта да реша какво ще правя оттук нататък, към непосредственото бъдеще — единственото бъдеще, което май ми беше останало.

Казах на шофьора да ме остави на някое място като Скардейл или Уайт Плейнс. Той помисли една-две минути, прецени възможностите си и накрая ме остави в центъра на Уайт Лейнс. Платих му — и със слабата надежда, че може би ще си затваря устата, му дадох сто долара бакшиш.

С куфарчето и торбата — по едно във всяка ръка — повървях малко, докато намеря такси на Уестър Авеню, в което се качих, за да отида до най-близкото място за наемане на коли. Като използвах кредитната си карта, наех един „Патфайндър“. После без да губя време, излязох от Уайт Плейнс и продължих на север до междущатския аутобан 684.

Отминах Катона и завих наляво при Кротън Фолс по посока Махопак. След като бях слязъл от аутобана и шофирах през този спокоен, хълмист, и покрит с гори район, се почувствах не на място, но в същото време странно освежен — сякаш вече бях преминал в някакво друго измерение. Смяната на перспективата и скоростта засилваха още повече и без друго растящото ми чувство за нереалност. Не съм бил зад волана от сто години — и във всеки случай извън града, с такава скорост, и никога не съм се чувствал така приповдигнато, както в един от тези автомобили с висока проходимост…

Като наближих самия Махопак, трябваше да намаля скоростта. Трябваше да положа усилие, за да пренасоча вниманието си върху това, което вършех и това, което се канех да направя. Отне ми малко време да си спомня адреса, който Мелиса ми беше записала в бара на Спринг Стрийт. Накрая си го спомних и когато влязох в града, спрях на бензиностанцията, за да си купя карта на района и да видя как мога да стигна до мястото, където живее.