Алан Глинн - Екстремен ум

Но какво можех да предприема от тук?

Излязох от колата и започнах да вървя, бързо и без конкретна посока. Докато вървях, непрекъснато си преповтарях сцената с Али. Приликата й с Мелиса беше свръхествествена, бях потресен, зашеметен от цялото преживяване — премигвах в безкрайността, разтърсен от внезапен, неочакван спазъм от човечност, доброта и надежда.

Но докато вървях, също така усещах сребърната кутийка на Генади, намираща се в джоба на джинсите ми. Знаех, че след няколко часа ще отворя кутийката, ще взема последните двете таблетки в нея и ще ги глътна — проста, банална последователност от движения, която беше прекалено крайна и лишена от всякаква близост с добротата и надеждата.

Продължавах да се разхождам безцелно.

След около половин час реших, че няма смисъл да продължавам. Изглежда скоро щеше да завали, и във всеки случай непознатостта на тези изпълнени с хора търговски улици беше започнала да става малко дезориентираща.

Спрях и се обърнах, за да тръгна отново към колата. Но докато се обръщах, се улових, че се взирам във витрината на един магазин за електроуреди, в който имаше петнайсет телевизора, наредени в три редици по пет. На всеки екран, втренчено право в мене, беше лицето на Донатела Алварес. Това беше голям шок. Тя беше леко наклонена напред, очите й, големи и дълбоки, дългата й, кестенява коса, спусната на една страна, хвърляше сянка върху едната половина на лицето й.

Стоях вцепенен на тротоара, хора минаваха зад и покрай мен. После се приближих до витрината и се загледах в новините, които показваха външни кадри на Актиум и хотел Клифдън. Придвижих се покрай витрината и влязох вътре, за да чуя коментара — но звукът беше силно намален и от шума на трафика зад мен, чувах само отделни фрагменти. След като показаха Четирийсет и осма улица, мисля, че чух нещо за… „изявление, направено този следобед от Карл Ван Лун“. После „…преоценка на сделката, в светлината на негативна публичност“. И по-нататък — аз наистина много се напрягах да чуя това — нещо като „…това се е отразило негативно върху цените на акциите.“

Огледах се раздразнено.

Имаше изложени още телевизори, настроени на същия канал, в една ниша в дъното на магазина. Бързо прекосих магазина, минах покрай записващи устройства за касети и дискове, стереоуредби и усилватели, и тъкмо когато стигнах до другия край, показваха част от пресконференцията за сливането на MCL с Абраксас, тази, на която камерата се придвижва по цялата зала от ляво надясно. Чаках, стомахът ми се свиваше, и само след няколко секунди… ето ме мен, на екрана, облечен с костюм, как преминавам от дясно наляво, с поглед в пространството. Лицето ми имаше странно празно изражение, което не си спомнях да съм забелязал, когато гледах кадрите за първи път…

Слушах репортажа, но почти не бях в състояние да го възприема. Тази нощ някой в Актиум — вероятно плешивият критик с прошарената брада — видял кадрите в новините и това опреснило паметта му. Разпознал Томас Коул, мъжа който седял срещу Донатела Алварес в ресторанта, и който по-късно разговарял с нея на рецепцията.

След като показаха пресконференцията, те се прехвърлиха на един репортер, застанал пред „Божествения“. „Следвайки тази нова улика — казваше репортерът, — полицията пристига в апартамента на Еди Спинола тук в Уест Сайд, за да го разпитат, но вместо него намират в апартамента тялото на неизвестен мъж, за който се предполага, че е член на руска криминална организация. Този мъж очевидно е бил наръган с нож, което означава, че Еди Спинола… “ — те показаха отново кадрите от пресконференцията — ,….в момента се издирва от полицията за разпит във връзка с две високопрофилни убийства… “

Обърнах се и бързо се върнах в другия край на магазина, избягвайки контакт с очи с хората наоколо. Излязох на тротоара и свърнах надясно. Докато минавах покрай витрината, бях наясно, че множеството екрани в магазина отново показват кадрите от пресконференцията.

На път към колата спрях в една аптека и купих голяма опаковка парацетамол. После спрях в един магазин за алкохол и купих две бутилки Джак Даниелс.

След като направих това, излязох отново на пътя, все още в посока север, и напуснах Олбъни възможно най-бързо.

ИЗБЯГВАХ МЕЖДУЩАТСКИТЕ магистрали и търсех второкласни пътища, които минаваха през Шенектади и Саратога Спрингс, откъдето се отправих нагоре към Адирондакс. Взех произволен кръгов маршрут към Шрун лейк, незабелязващ естествената красота навсякъде около мен, вместо това в главата ми гъмжеше безкрайна поредица от изкривени образи. Кръжах около Върмонт, все още по второкласни пътища и се насочвах нагоре, минавайки през Въргънс и Бърлингтън, към Морисвил и Бартън.