Алан Глинн - Екстремен ум

След десет минути го намерих.

Завих надясно за Милфорд Драйв и спрях до тротоара пред третата къща отляво. Пресегнах се към задната седалка, където бях оставил торбата. Отворих страничния й джоб и извадих от него малко тефтерче и химикалка. После взех куфарчето от седалката до мене и го сложих в скута си. Откъснах лист от тефтерчето и написах набързо няколко реда. Отворих куфарчето, гледах парите известно време, после сложих бележката вътре така че лесно да се види.

Излязох от колата, изтегляйки куфарчето след себе си и тръгнах по тясната пътека, водеща към къщата. От двете страни на пътеката беше засадена трева, а на една от тези полянки се виждаше малък велосипед, обърнат на една страна. Беше едноетажна, облицована със застъпващи се сиви дъски къща, със стъпала, които водеха към нея и предверието отпред. Изглежда се нуждаеше от нова боя и от нов покрив.

Качих се по стъпалата и постоях малко на предверието. Опитах се да надникна вътре, но на вратата имаше мрежа и не се виждаше добре. Свих показалеца си и почуках на рамката на вратата.

Сърцето ми биеше силно.

След малко вратата се отвори и пред мен застана слабо, източено момиченце на седем-осем години. Имаше дълга, тъмна, права коса и дълбоки кафяви очи. Трябва да съм показал колко съм изненадан, защото тя свъси вежди и много делово каза

„Да?“

— Ти трябва да си Али — предположих.

Тя помисли за момент върху това и реши да кимне в знак на потвърждение. Беше облечена в червена жилетка и розов плътно по краката клин.

— Аз съм стар приятел на майка ти.

Това като че ли не й направи голямо впечатление.

— Казвам се Еди.

— Искаш ли да говориш с мама?

Долових леко нетърпение в тона й и в движението на тялото й, сякаш искаше да свършвам по-скоро — да стигна до същината, за да може тя да се върне към това, с което се беше занимавала, преди да я обезпокоя.

Някъде отвътре се чу глас:

— Али, кой е?

Беше Мелиса. Изведнъж това започна да изглежда много по-трудно, отколкото си представях.

— Един… човек.

— Аз… — Настъпи пауза, изпълнена с кратка нерешителност, а може би и с намек за раздразнение. — …Ще дойда след минутка. Кажи му… да почака.

Али каза информативно:

— Мама мие косата на малката ми сестричка.

— Това трябва да е Джейн, нали?

— Да. Тя не може да си я мие сама. И й трябва много време.

— Защо?

— Защото е дълга.

— По-дълга ли е от твоята?

Тя изпуфтя, сякаш искаше да каже: „О, господине, ти изобщо не си толкова информиран, колкото си мислиш. “

— Добре, виж — казах аз, — вие всички явно сте много заети тук. — Направих пауза и я погледнах право в очите, изпитвайки нещо подобно на вертиго, но стъпил здраво на земята — затова защо просто не дам това на теб… а ти ще кажеш на майка си, че съм идвал… и че съм оставил това за нея.

Като внимавах по никакъв начин да не изглежда, че я насилвам да върши нещо, аз се приведох малко напред и оставих куфарчето на една постелка от вътрешната страна на вратата.

Тя не помръдна, докато правех това. После погледна подозрително към куфарчето. Аз отстъпих няколко крачки назад. Тя отново ме погледна.

— Мама каза да почакаш.

— Знам, но много бързам.

Тя преценяваше доколко приемливо е това обяснение, вече заинтригувана — това, с което се беше занимавала преди да дойда, явно беше забравено.

— Али, идвам.

Припряността в гласа на Мелиса ме прониза и знаех, че трябва да се махна от там преди да е дошла. Смятах да й кажа да не отваря куфарчето, преди да съм си тръгнал. Сега нямаше значение.

Отстъпвах назад по стълбите.

— Трябва да вървя, Али. Приятно ми е, че се запознахме.

Тя отново сключи вежди, напълно объркана от случващото се. С тихичък глас каза:

— Майка ми вече идва.

Като вървях заднешком, я попитах:

— Запомни ли името ми?

С още по-тих глас тя каза:

— Еди.

Аз се усмихнах.

Можех да я гледам с часове, но трябваше да изчезвам и се обърнах. Отидох до колата, качих се вътре, запалих двигателя.

С ъгъла на окото си, докато потеглях, усетих внезапно раздвижване около вратата на къщата. Когато стигнах до първата отбивка и се канех да завия на ляво, погледнах в задното огледало, Мелиса и Али стояха — хванати за ръце — по средата на улицата.

ОТПРАВИХ СЕ към Нюбърг, откъдето се върнах отново на шосе номер 87, посока север. Реших да продължа така до Олбъни и от там да реша какво да предприема.

Беше рано следобед, когато стигнах покрайнините на града. Обикалях наоколо известно време после паркирах в една странична улица, пресечка на Централното Авеню. Седях в колата двайсетина минути, втренчен във волана.