Ричард Касл - Ледена жега

— Мислех си, че като пипна убиеца, ще съм приключила. Но Петър… е, Петър се оказа само утешителната награда.

— Знаеш ли, Ники, в това се състои цялата трагедия. Чувствах, че аз и бившия ти приятел започваме да си ставаме близки. — Той я погледна невинно. — Твърде рано ли беше за тази шега?

— Да, малко — каза тя, но въпреки това се усмихна от благодарност, че се опитва да я накара да се разсмее. — Раната все още е прясна, но не се отказвай, става ли?

— Става.

Ники огледа едната дъска с тежка въздишка.

— Този — каза тя почука по името на Тайлър Уин, което беше изписано с едри букви, — е давал заповедите. Заради него умряха майка ми, Никол и Дон.

— И Картър Деймън.

— Да. Но защо? — Тя поклати глава. — По дяволите, мислех, че съм приключила.

По-голямата част от екипа се събра рано, явно сънят не беше приоритет за никого. Роуч се появиха малко по-късно, но само защото бяха посетили главния офис на Управата на транспорта, за да прегледат записите от охранителните камери на станцията на 96-та улица.

— Сега ни правят копия — казаха Роуч, — но открихме запис на Никол Бернарден, която слиза на линията и се отправя към „Призрачната станция“ с кожената чанта, и се връща без нея в нощта, когато е била убита.

— Някой има ли идея какво е имало вътре? — попита Раймър.

— Никаква. Дори не успях да я докосна.

Фелър се присъедини към тях.

— Някой знае ли за кого я е оставила Никол?

Ники поклати глава.

— Само мога да гадая — отвърна тя, макар че имаше една идея, която не сподели с никого.

Малкъм и Рейнълдс влязоха в общия офис с новини от отдел „Събиране на доказателства“. Следите от кръв в багажното отделение на микробуса на Картър Деймън съвпадаха с кръвната група на Никол Бернарден.

— Сега я изследват в ДНК лабораторията за потвърждение — рече Рейнълдс, — но най-вероятно е нейна.

— Нишки от килима съвпаднаха с тези по ботушите на Деймън — добави Малкъм. — И макар че имаше повече отпечатъци, отколкото по стриптийзьорка на летището, успяха да изолират три страхотни резултата: Деймън, Салена и Петър.

Изведнъж зад тях се чуха викове и тръшването на врата и всички се извърнаха към остъкления офис, за да видят приглушената кавга между капитан Айрънс и детектив Хайнзбърг, чиято спирала се стичаше по бузите й.

— Проблеми във великолепното дуо — рече Фелър.

— Не видяхте ли статията в тазсутрешния „Леджър“? — каза Рейнълдс. — Журналистката се чудеше как може затворник да умре в ареста.

— Всички вестници пишат за това — каза Очоа.

— Да, ама Там Швайда има източник, който й казал, че един от следователите се издънил и не идентифицирал Салена Кайл от охранителните записи.

— И ние знаем кой е източникът, нали? — рече Фелър. — Оцелелият.

— Хей, ако Уоли би изблъскал дете, за да се изтъпани пред камерите, защо да не си спаси задника, като остави Шарън Хайнзбърг да опере пешкира? — съгласи се Очоа.

— Или, в нашия случай, да опере нааканите чаршафи — добави Руук.

Ники прочисти гърлото си.

— Макар че много обичам клюките, може би трябва пак да се стегнем и да се захванем за работа?

Но докато всички се връщаха по бюрата си, нейният собствен поглед се извърна към остъкления офис и тя тайничко се надяваше, че дори да не прехвърлят Хайнзбърг в друг отдел, поне ще я накарат да излезе в дълъг принудителен отпуск.

Руук се присъедини към нея.

— Излизам. Имам малко работа, която трябва да свърша. Просто работа. Навън. Нищо особено.

— Лъжец. Ще префасонираш тази история в следващата си статия, нали?

— Добре де — каза той. — Понеже ми извиваш ръцете, ще ти кажа, че редакторът на „Фърст Прес“ ми прати имейл, за да ми съобщи, че организират грандиозно откриване на новата онлайн версия на списанието и според тях ексклузивна статия за разследването ще бъде идеалната за история за първа страница по случай премиерата на новия уебсайт.

— Знаеш колко много харесах последната статия.

— Обещавам, че няма да има подробности за това колко си добра в леглото, а само факти.

— Лъжец.

— Нека го кажа по друг начин — рече той. — Как предпочиташ — аз да напиша статията, или Там Швайда?

Хийт не се поколеба.

— Действай, писателче.

— Няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам.

— Може ли после да те поканя на обяд?

Тя извърна очи от неговите.

— Ти върви. Аз имам да свърша нещо по обед.

Той се загледа в нея, опитвайки се да реши дали да я попита за какво става дума, а тя каза: