Долорес Редондо - Зовът на костите

Поуките на Енграси се повтаряха, докато се превърнаха в част от литаниите, които неволно изникваха и щяха да изникват винаги в съзнанието й:

„Картите са врата, врата, която не бива да отваряш просто така, нито после да я оставяш отворена. Вратите, Амая, не са опасни, за разлика от това, което може да влезе през тях. Помни, че трябва да я затваряш, когато свършиш допитването си, и че ще ти бъде разкрито онова, което трябва да знаеш, а онова, което остава в мрака, принадлежи на мрака“.

Енграси я наблюдаваше спокойно, но когато я погледна, можеше да се закълне, че е уплашена.

- Съжалявам, лельо, сега ще ги събера - каза тя, избягвайки уплашените й очи.

Наведе се до камината и започна да събира картите и да ги трупа отново на тесте. Пое парчето коприна, което лелята й подаваше, и седна пред огъня да ги преброи, за да се увери, че са всичките - петдесет и шест малки аркана и двайсет и два големи, само че преброи двайсет и един. Наведе се настрани, търсейки липсващата карта, и видя, че е застанала на ръб до вътрешния борд на камината. Височината на огъня бе намаляла значително и нямаше опасност долепената до вътрешната страна карта да пламне. Тя взе окачената на стената маша и хвана картата в единия ъгъл, извади я от камината и я остави на пода обърната надолу. Върна машата на мястото й и взе картата, за да я прибере при другите. Болка прониза ръката й като електрически заряд, който така я блъсна в гърдите, че загуби равновесие. Остана седнала на пода, подпряна на креслото. Инфаркт, сигурна беше. Болката, която се бе стрелнала по ръката и я бе сгърчила, сякаш всички поддържащи я сухожилия се бяха скъсали едновременно, острият бодеж в гърдите и мисълта, която въпреки паниката или точно заради нея се бе очертала ясно в главата й: „Ще умра“.

Веднъж един лекар й го бе казал: „Съзнаваш, че е инфаркт, защото мислиш, че умираш“.

Съсредоточена в усилието да не извика, изведнъж си даде сметка, че леля й се навежда над нея, хлипайки, и й говори нещо, което едва чуваше, осъзна и мястото, където се зараждаше болката - в края на ръката, на върха на палеца и показалеца. Погледна озадачено картата, която още стискаше, макар че дланта й се бе свила отбранително. Мъчейки се да потисне порива да изтръгне картата от пръстите си, тя леко я подръпна с другата си ръка и част от кожата й остана залепена за лъскавия картон като два незаличими отпечатъка. Болката тутакси секна. Тя погледна уплашено картата, паднала обърната с лицето нагоре между краката й, без да смее да я докосне. Изглеждаше невероятно, че късче картон може да събере толкова топлина, та да причини подобно изгаряне. Когато след малко извади ръката си изпод струята студена вода, кожата й изглеждаше в добро състояние, а от болката бе останало само леко мравучкане на върха на пръстите, както когато затоплиш бързо ледените си ръце.

Енграси й подаде хавлиена кърпа, с която настоя да я избърше, докато оглеждаше с клинично око пръстите й.

- Какво според теб се случи тук, Амая?

- Не съм сигурна.

- За втори път виждам подобно нещо, първият беше онзи ден, когато в Хуанитаенеа пипна люлката на тавана.

Амая си спомни случката и начина, по който сухожилията й се бяха съкратили като прерязани наведнъж.

И изведнъж се усмихна.

- Сетих се - възкликна тя с облекчение. - Рамото нещо ме болеше и физиотерапевтът ми каза, че вероятно е лек тендинит от носенето на Ибай, а миналата седмица имах проверочен изпит по стрелба и за да се подготвя, ходех всеки ден на полигона. От това ще е, лельо. Последния път, когато отидох, дори инструкторът спомена, че сигурно рамото ми е болно. В момента не чувствах нищо освен леко трънене, но явно усилието е задълбочило травмата.

Съмнението в очите на Енграси не отстъпваше.

- Щом казваш...

Като се събуди на сутринта, нямаше и следа от болката, но се чувстваше прекалено ядосана, за да шофира, затова предпочете да отиде пеш до участъка; нахлупи шапката до веждите и вдигна реверите на палтото. Този ден духаше южнякът, който щеше да отвее натежалите от вода облаци далеч от долината и да предотврати дъжда, но сега огъваше тялото й като чучело и я принуждаваше да върви приведена напред. Мразеше вятъра, който пречеше на пешеходците да мислят за нещо друго освен за това как да се задържат на крака; тази картина винаги й напомняше пасажа от Дантевия ад, където обречените вървят срещу вятъра за вечни времена. Силен порив повдигна полите на палтото й и я разяри още повече. Наглостта на чудовището да стигне до Росарио беше лично оскърбление, което на утринната светлина и след като бе преодоляла първоначалния шок да се изправи отново пред присъствието на майка си, представляваше нова обида, която будеше в нея такава ярост, че чак се плашеше. Не беше добре за един полицай да се вдава до такава степен; ако не успееше да надмогне гнева от предизвикателството, щеше да загуби перспектива и да стане безполезна за разследването. Знаеше го и това още повече я вбесяваше. Ускори крачка, почти затича с надеждата, че усилието ще поуспокои духа й.