Мэтью Квирк - Директивата

Оставих групата да върви напред и отидох да надникна в отсрещната страна на помещението. И в следващия миг съзрях движение през рамото си — полицай, който крачеше целеустремено към мен. Шмугнах се в музея.

Той ме последва, търсейки ме между експонатите. Тръгнах малко по-бързо и започнах да изреждам наум съдържанието на раницата си. Вътре нямаше нищо очевидно престъпно, макар да видях, че Джак си отбелязва нещо за контрола върху достъпа.

Те имаха очи навсякъде. Бяха ли ме видели да пускам флашките?

— Какво става? — попита Джак, който вървеше след мен.

— Стой близо до мен. Може би ще имам неприятности.

Направихме всичко възможно да се движим, без да показваме паника, обикаляйки, за да излезем в гръб на ченгето, и да се върнем към изхода.

Чух потракването на ботушите му зад нас.

— Извинете — каза полицаят.

Започнах да се потя. Фалшивите ни самоличности не бяха подкрепени с факти. Това би ни струвало още хиляди долари и изискваше всеотдаен екип. Ако проверяха документите ни в системата, с нас беше свършено.

Престорих се, че не го чух, и се насочих през главното фоайе към изходите. Едното от ченгетата на рецепцията се изпречи на пътя ни.

Преследващият ни полицай застана пред нас. В ръката си държеше флашката.

Видях, че Джак се готви да каже нещо, сигурно да изтърси някоя глупост.

— Изпуснахте това — каза ченгето.

Повдигнах недоумяващо вежди, докато се чудех какво ще каже по-нататък. „И знам играта ви? Отиваш в затвора? Ще те застрелям на място?“

Всички продължения бяха възможни. Той ми подаде флашката. Едва след секунда осъзнах, че полицаят ми я връща. Взех я и благодарих. Усмихнах се, обърнах се и забързах към отворената врата, студения дъжд и свободата. Не спрях и не се обърнах, докато не стигнахме до Саут Стрийт и реката.

Джак беше отворил широко очи и дишаше учестено, изпускайки бели облачета в студения въздух.

— Знаех си, че всичко е наред — излъга той.

Погледнах към високите кораби и старите шлепове.

— Е, какво мислиш? — попита Джак.

Бях се надявал, че работата ще бъде невъзможна. Това би ограничило възможностите ми и би улеснило нещата. Но не беше така. Бях видял начин да премина периметъра. Можех да преодолея вътрешния контрол за достъп, поне до Бюрото, и току-що бях вмъкнал средства за наблюдение и зловреден софтуер. Единственото неизвестно бяха мерките за сигурност около директивата на деветия етаж. Но ако камерите или малуерът проработеха, скоро щях да видя какво има вътре.

Погледнах Банката на Федералния резерв и кулите на финансовия район, а после се обърнах към Джак и заявих:

— Мога да го направя.

Щом туристическата обиколка нямаше да свърши работа, тогава се нуждаех от пропуск за посетител. Първата ми мисъл беше да се представя за финансов лобист, което отваря всички врати. Това обаче щеше да включи много нерешени проблеми. По-добре нещо по-просто. Докато се връщахме у дома от Ню Йорк, аз открих фитнес зала до Банката на Федералния резерв, която щеше да бъде отворена след един-два месеца. Обадих се в офиса на корпоративния им родител и помолих за пакет материали за здравословните програми на работното място. Те отговориха, че ще ми го изпратят.

— Утре, моля ви — добавих.

След това се свързах с отдел „Човешки ресурси“ на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Прехвърлиха ме през няколко души, докато накрая стигнах до човека, който отговаряше за социалните придобивки.

Представих се като търговски управител на фитнес центъра.

— Ще може ли да си уговорим среща във вторник? — казах. Това беше денят на кражбата, когато пристигаше директивата.

— Ами, много сме заети и сме приключили с повечето сметки за годината.

Възприех настроение, коренно различно от моето в момента — бодро, на представител на фитнес зала.

— С удоволствие бих ви разказал за нашите корпоративни предложения. Животът ви може да бъда по-щастлив, по-здравословен…

— Свободни сме само на обяд.

— Чудесно.

— Обяд — повтори той.

— О… — Осъзнах, че това е изнудване. — С радост ще осигуря обяд за екипа, ако обсъдим да наредим маса в служебната столова, за да споделим вълнуващите възможности за членство.

— Тайландска храна. Кажете в Банката, че е за Стивън. Те знаят реда. Ще ви изпратя по имейла формуляр, с който да си вземете пропуск от охраната.

Казах му фалшив имейл адрес и попитах:

— Може ли да го направим по-рано? Да речем в дванайсет без петнайсет? — Цялата работа няма да продължи дълго и трябва да съм свободен малко след дванайсет, за да отмъкна директивата.