Мэтью Квирк - Директивата

След като минеш през това чудовище, златото е почти разочароващо. Кюлчетата бяха матови, като жълтеникаво олово, натрупани в клетки. Помещението приличаше на сутерен с мазета на стара къща, с изключение на огромната везна в средата.

Туристическата обиколка всъщност беше около клетките, където пазач подаваше на хората кюлче злато от запаса на някоя страна — деветдесет и осем процента от златото е чуждестранен резерв, който се пази в Съединените щати, откакто Европа го даде на съхранение там по време на Втората световна война — и всички го вдигаха, охкаха и ахкаха.

Трудно е да преместиш злато. Кюлчето тежи около тринайсет и половина килограма и струва приблизително половин до три четвърти милиона долара, защото размерите не са стандартни. Ако някоя страна иска да отпусне заем още няколко милиарда долара, един от тези служители завързва метални капачки върху обувките си, натоварва количка от клетката на страната А и закарва кюлчетата няколко метра по-нататък, в отделението на страната Б. Гледах очите на Джак, който трескаво кроеше планове. Страхувах се, че ще направи нещо, ще ни издаде, че оглеждаме мястото, и ще повикат охраната. Бях се съсредоточил върху пропуските, които носеха посетителите — червени евтини разпечатки без имена и баркодове. Картите на служителите бяха твърди и сини.

След минута екскурзоводката ни изведе оттам. Джак хвърли последен жаден поглед на трезора, но аз мислех за милиардите долари, които преминаваха през компютрите горе, в дъното на коридора след асансьора без ключ, зад врата, охранявана само от радиочестотна идентификация, заобиколени от дружелюбни хора, които не си правят труда да задават въпроси на посетител без табелка.

Някои те обират с пистолет, други — с писалка. Но в днешно време вероятно най-добрият ви шанс е терминалът „Блумберг“.

Всяка сутрин на деветия етаж в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк Бюрото се приготвя да навлезе в пазарите и да ги манипулира според инструкциите, заложени в директивата. Търговците са свързани с компютър с двайсет и една от най-големите банки в света. Когато са готови да купуват и да продават чрез онова, което наричат отворени банкови операции, някой натиска бутон на терминала си и от терминалите на съответните компютри три пъти се разнася камбанен звън — нотите Ф-Е-Д. И после започва надпреварата.

В Бюрото обикновено има осем-десет души, повечето мъже на трийсетина години, които управляват портфолио с правителствени ценни книжа на стойност близо три билиона долара, подкрепящи американската валута. Без него банкнотите в портфейлите ни ще са без никаква стойност, като парите в играта „Монопол“. Търговците на онзи етаж извършват сделки за пет и половина милиарда долара дневно, определят цената на всеки долар, който изкарате или похарчите, и управляват световната икономика.

Ако откраднете плана на играта им, може да спечелите стотици милиони долари за няколко минути, без да взимате пистолет или да стъпвате в банка. Дори не е необходимо да напускате дома си. Можете да вземете пари от пазарите, ограбвайки Федералния резерв пред погледите на всичко.

Забравете трезора. Забравете балите с пари, заключени в подземието. Забравете кюлчетата злато. Хората, които стояха зад Линч, бяха прави за едно. Големите пари бяха на горния етаж. Най-голямото богатство беше директивата.

Екскурзоводката ни съпроводи до асансьора и главното фоайе. Когато слязохме, към нас се приближи мъж на годините на Джак. От проучването си знаех, че той работи в Бюрото. Пуснах на пода още една флашка, докато вървяхме през южното фоайе и се връщахме в музейната зона.

Изостанах в края на групата. Да се измъкна от организираната обиколка изглеждаше лесен, аматьорски план, но това не означаваше, че няма да проработи. Пазачите там обаче сигурно ще забележат, ако някой се отдалечи от групата и се върне към асансьорите. Спрях във фоайето и запаметих всяка врата и всеки изход и дали имат ключалки или антипаник брави и аларми. Всичките ключалки бяха „Медеко“. Всеки път, когато видех някоя, стомахът ми се свиваше, като си спомнях неуспеха си пред Линч. Запомних разположението и си представих как бягам, плувнал в пот, преследван от група пазачи.

Как бих се измъкнал? Къде бих отишъл?

Най-важната част от всеки обир не е да вземеш онова, което искаш да откраднеш, а да се измъкнеш, след като го свиеш. Имайки предвид, че „работодателите“ ми вероятно се готвят да ме натопят, за този удар това беше още по-важно от обикновено.