Мэтью Квирк - Директивата

— Говориш ужасни глупости като от ситуационната комедия „Островът на Гилиган“.

Той потърка чело.

— Знам. Гадна работа. Блокирал съм.

Джак се беше побъркал. Не беше играл с толкова висок залог.

Пристигнахме в Манхатън малко след обяд и спряхме на паркинг на Пърл Стрийт. Джак вдигна яката на шлифера си, за да скрие лицето си, а после извади вестник от раницата си.

Слязох от колата. Не бяхме спирали по пътя. Краката ми бяха толкова схванати, че вървях така, сякаш съм бил в морето две седмици.

— Имаш ли нещо подозрително в раницата си? — попитах.

— Разбира се.

— Остави го тук. Както и всичко, което не искаш ченгетата да намерят в теб.

Той изпразни съдържанието на раницата си в жабката — комплект шперцове, лютив спрей, сгъваема палка и автоматичен нож.

— Това ли е всичко?

— Да — отвърна Джак.

Отправихме се към Мейдън Лейн, минавайки под строително скеле. Започнах да съставям списък на колите, джиповете, обикновените обитатели на квартала, носачите, строителите, доставчиците и банкерите.

Завихме към целта, Банката на Федералния резерв, и нюйоркската борса. Сега краката ми се разтрепериха повече от страх. От охраната на банките, полицията и видеокамерите, наблюдаващи от всеки ъгъл, с изключение на Белия дом, това беше най-добре охраняваната сграда в САЩ.

Джак държеше вестника над главата си. Не валеше толкова силно, че да го използва. Грабнах вестника и го хвърлих в боклука.

— Ами камерите? — попита той.

— Приличаш на луд. Не привличай внимание към себе си.

Радвах се, че дойдохме по обяд. Имах списък с мишени, които исках да огледам. Купихме си хотдог и кафе от сергия на Либърти Стрийт и погледахме как тълпата минава покрай нас.

Банката на Федералния резерв е крепост, издигаща се на осемнайсет етажа над нивото на улицата. Черните порти от ковано желязо и огромните блокове от варовик и пясъчник излъчват сила и преди всичко непревземаемост.

Забелязах наблюдателните постове високо горе в ъглите на банката.

Дадох на Джак мобилния си телефон и му казах:

— Мисли като турист.

Обиколихме сградата, докато Джак правеше снимки. Бях изтрил звука на затвора на фотоапарата на телефона си, за да снимаме тайно и безшумно.

Гледана отгоре, сградата представляваше дълъг клин, разширяващ се от изток на запад. В южната страна, на Либърти Стрийт, имаше главен вход, който водеше към богато обзаведено фоайе. В северната страна, на Мейдън Лейн, имаше противоударна товарна рампа и оживен вход за служители и посетители. На всеки вход пазеха най-малко две ченгета. Всеки път, когато ме погледнеха, имах чувството, че ги зяпам от обява за издирван човек, с всичките подробности за убийството на Сакс, напечатани под лицето ми.

Банката на Федералния резерв беше добре охранявана денонощно, откакто бе отворила врати преди деветдесет години. Докато се обаждах тук-там, един икономист ми разказа анекдот. Банката е само на две преки от епицентъра на експлозиите и на 11 септември 2001 година се наложило да я евакуират. Впоследствие обаче заради сигурността била отзована дори полицията на Федералния резерв. Едва тогава осъзнали, че на вратите няма ключалки, и повикали ключар да постави няколко, за да оставят сградата без хора за пръв път от 1924 година.

Джак извади мобилния си телефон и продължи да върви. Говореше прекалено много, което означаваше, че е нервен. Двама пощенски служители качиха количка на тротоара и я забутаха към банката, без да минат през проверка на документите. Само кимнаха на ченгетата.

— Бинго — рече Джак.

Поклатих глава.

— Те ги познават. Твърде сложно е, пък и как ще влезеш, когато стигнеш до товарната рампа?

— През бара на ъгъла — отвърна той. — Бил съм там. Тоалетната е три етажа по-долу. Ако можем да влезем в тунелите и да проникнем в подземието на банката…

Видях, че към нас се приближава една жена. Тя беше Тара Полард от Мъри Хил, офис управител на Търговското бюро. Бях разгледал снимки на персонала от канцеларията на президента, пресслужбата и Търговското бюро, лицата, които по всяка вероятност имаха достъп до директивата, преди да бъде оповестена публично.

Тара Полард сигурно беше излязла да обядва и идваше към мен с храна за вкъщи. Погледнах табелката на гърдите й. Помагаше ми, че служителите на Банката на Федералния резерв носеха табелки с имената си.

— Стой тук — казах на Джак.

Тръгнах към нея, навел глава заради дъжда, бръкнах в джоба си и стиснах флашката в лявата си ръка. Ципът на чантата й беше дръпнат, но единият страничен джоб беше отворен до половината.