Мэтью Квирк - Директивата

— Пет. — Линч опря дулото в главата ми.

Засуетих се с жичката. Ръцете ми трепереха твърде силно, за да направя нещо.

— Нула.

Дулото на пистолета се заби в главата ми. Линч хвана по-здраво пистолета.

— Щрак.

Той не стреля. Протегна ръка и я сложи върху моята, която държеше динамометричния гаечен ключ, а после се премести встрани и насочи пистолета към окото ми.

— Дръпни се — каза.

Той, изглежда, знаеше какво прави с ключа. Изправих се и се отдалечих няколко крачки, без да откъсвам очи от пистолета.

Линч бавно изпусна налягането от ключа. Видях съсредоточеността в очите му, докато връщаше щифтовете на местата им. Сръчната му ръка можеше да определи колко съм нагласил. Щифтовете щяха да решат съдбата ми като съдебни заседатели.

Той стисна устни, докато оценяваше работата ми. Ръката му стисна пистолета. Пръстът му се плъзна и спусна предпазителя.

— Пет, може би шест щифта. Няма как да се каже какво е станало със страничния панел — каза и прибра пистолета. — Трябва да го направиш за по-малко от четири минути или ще бъдеш мъртъв в Деня на Федералните.

Блъснах го назад.

— Ако отново насочиш пистолет към мен, кълна се, ще те убия.

Партньорът му се приближи, но Линч му направи знак да се върне.

— Мислиш, че това е страшно? — попита. — Почакай, докато започне истинската работа. Това е трудна любов, Майк. Полицията на Федералния резерв няма да ти даде втори шанс. Ще вкарат два куршума в главата ти.

Страхът в устата ми имаше вкуса на метал. Отне ми една минута да се успокоя. Колкото и да ме вбеси, Линч беше прав. Това не беше игра. Ключалката ме беше победила. И ако се провалях, докато изпълнявах задачата, щях да свърша или мъртъв, или в затвора.

— Е, тръгвам ли си? — попитах.

— Засега. Трябва ли ти ключалка да се упражняваш?

— Имам си всичко.

— Направи ме щастлив, Майк. И после ти и твоите хора ще бъдат добре.

— Ще отида да огледам Банката.

— Кога?

— Утре. С Джак.

— Добре — каза той и направи знак на партньора си, който донесе дебел плик. Линч отброи пачка от петдесетдоларови банкноти и ги задържа прегънати в ръката си. — Трябва ли ти нещо?

— Погрижил съм се за всичко.

— Как върви дребният ти адвокатски бизнес?

— Страхотно — излъгах.

— Колко ти платих последния път?

— Десет цента. Но аз не ги взех и няма да взема и тези.

Той ми подаде парите с думите:

— Не искам да мислиш, че това е изнудване.

— Да. Опазил ме Бог, ако те смятам за престъпник. Задръж си парите.

— Аз плащам на хората си, и то добре. Ще ги вземеш — настоя Линч и допря парите до гърдите ми. — Няма да ти позволя да прецакаш работата, като мина евтино.

— Не.

— Нямам доверие на хора, които не притежавам. — Другият мъж извади пистолет, а Линч пъхна пачката в джоба на сакото ми. — Утре, след Ню Йорк, ще ми кажеш как ще вземеш директивата.

Дотук с шикалкавенето. Не можех да го разтакавам повече, нито да играя игрички. Веднага щом загубеше доверие в мен, той щеше да погне всички, които обичам.

Остави ме с мъжа с очилата и се отдалечи, за да провери телефона си. Носеше два на колана си. В момента използваше обикновен модел с капак като моя телефон с предплатената карта. Бях го виждал да говори по него и телефонът, изглежда, беше за заповеди, свързани с работата му.

— Време е да тръгвам — обяви Линч.

Когато се прибрах вкъщи, Ани говореше по безжичния телефон в дневната.

— Татко. Татко… — Тя викаше и се опитваше да каже нещо, но не успяваше. — Малко е късно за това. Сватбата е само след няколко седмици.

Напоследък Лорънс Кларк пътуваше много в чужбина — в Близкия изток и Южна Америка.

Приготовленията за сватбата ставаха все по-напрегнати. Вече беше ясно, че клановете Форд и Кларк ще се взривят, когато се смесят. С Ани два дни се чудихме за хотелите. Исках да съм близо до баща си и семейството, но те не можеха да си позволят хотела, който беше избрала бабата на Ани. А семейство Кларк не биха стъпили на място, което предлага безплатна закуска.

Ентусиазмът на баща ми беше друг проблем. Той току-що ми беше казал още две имена на хора, които да поканим. След толкова години в затвора нямаше търпение отново да събере семейството ни. За жалост половината от гостите му бяха починали или бяха зад решетките. Татко, изглежда, мислеше, че неговият дял от списъка с гостите е брутен, не нетен, и затова продължаваше да добавя имена, когато поканените на първо място не можеха да дойдат, и това ни побъркваше с Ани.