Мэтью Квирк - Директивата

Имах известни подозрения защо изглеждам преливащ от енергия, но не исках да изследвам задълбочено идеята, че донякъде изпитвам удоволствие от тези неща. И след като основният ми клиент ме заряза, все повече изглеждаше, че съм престъпник, както обичаше да твърди Дари Кларк.

Замислих се за Линч в двора с лодките. Той ми беше казал, че се справям добре. „Поеми си дъх, Майк — бяха думите му. — Мисля, че ще можеш да го направиш. Имаш вроден талант.“

Именно от това се страхувах.

Преди да се отправя към Банката на Федералния резерв на следващата сутрин, аз трябваше да събера инструментите си. Първо се отбих при татко, а после отидох да видя Картрайт. Той беше известен с изобретателността си, но аз останах още по-смаян, когато ми даде бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии през 2004 година, подписана от повечето играчи от отбора. Реших да не питам откъде я е взел, защото топката изглеждаше твърде хубава, за да е спечелена честно.

Взех флашките си от Дерек и след кратък курс по анонимност в интернет и потвърждение, че във флашките няма нищо, което може да го идентифицира, му дадох неколкостотин долара за работата му.

По пътя към Ню Йорк спрях пред дома на Джак, за да го взема.

— Ти ще караш — казах. — Аз трябва да се заема с телефона.

Той се качи в колата. Парата на кафето му замъгли стъклото.

— Времето е идеално — отбеляза Джак.

Беше плюс три градуса. Ситен дъжд пръскаше по предното стъкло. Престъпниците обичат лошото време, защото има по-малко свидетели.

Джак включи на заден ход и започна да изкарва колата от алеята, но после спря и я върна на паркинга.

— Не.

— Какво?

— Не мога.

— Отказваш ли се?

— Ти се отказваш. Не мога да ти позволя да рискуваш. Аз ще се погрижа. Ти си върви вкъщи.

— Няма да те оставя да го направиш сам — заявих.

— Сам си навлякох това, Майк. Вината е моя. Не сме разговаряли като хората, затова нямах възможност да ти кажа, но много се гордея с теб. Татко ми разказа всичко. Няма да престана да се хваля с теб. Брат ми е завършил колеж, после — Харвард, за Бога. Приятелите ми вероятно мислят, че това е част от някаква измама — засмя се той и се наведе напред, сложил лявата си ръка на волана. — Но когато бях потиснат, това ми даваше надежда, че мога да се променя, Майк. И че мога да се поправя. Благодаря ти. Имаш страхотно момиче и хубав, почтен живот. Няма да позволя на недостатъците ми да провалят това. Прибери се вкъщи.

Отпих глътка кафе и се заслушах в механичното свистене на чистачките.

— Благодаря, Джак. Но точно затова го правя. Залогът е всичко, за което съм полагал усилия. Не мога да стоя настрана и да те оставя да се оправяш сам. Не се обиждай. Разбирам те и съм ти признателен. И аз изиграх роля в прецакването на нещата. И сега ми се връща. Аз ще се погрижа за онези типове. Ще запазя живота, който извоювах. Понякога се налага да поизцапаш ръцете си, за да останеш чист. — Включих колата на скорост. — Затова да тръгваме.

Потеглихме към Ню Йорк. Трябваше да знам какво точно се случва в Деня на Федералните — кога Комитетът във Вашингтон взима решението си и кой има достъп до директивата между Вашингтон и Ню Йорк, и затова започнах да звъня на хората, които бях намерил с обажданията си от социалното инженерство.

Научих малко, но ценни неща. Директивата беше най-добре пазената правителствена информация освен националната сигурност. И в това имаше логика. Само една промяна на десетична запетая в директивата, например целевия лихвен процент, можеше да преобърне световната икономика. Обозначена като „Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — поверителна и контролирана“ (ФР), директивата беше на разположение на шепа хора извън Управителния съвет на Федералния резерв, на строга класифицирана основа. Старшият вицепрезидент, моят фен на „Ред Сокс“, беше един от тях. Въпреки всичко, което научих, не можах да разбера по какъв начин предават информацията от Вашингтон в Ню Йорк.

Джак предложи свой план:

— Мисля, че Ню Йорк е грешка, Майк. Те трябва да занесат директивата в Министерството на финансите във Вашингтон, нали?

— На ръка — отвърнах.

— И аз така си мислех. Ами, ако се представим за получателите в някакъв бутафорен офис?

— Да проникнем в Министерството на финансите и да нагласим бутафорен кабинет, без никой да забележи?

— Нещо такова. Или да причакаме куриера, да го заплашим с пистолет, или да се представим за други куриери и той да ни я даде да я пазим.