Ерик Стори - Дадена дума

— Бар, това прилича ли ти на раница, която може да побере яке?

— Тогава суичър? Нещо топло?

— Да, но…

— Ще ти обясня по-късно — казах аз и насочих пикапа на север, към центъра на Райфъл.

Въпросният център бе съвсем малък, дължината му се измерваше с едва няколко пресечки, но притежаваше всички признаци на цивилизация: библиотека, заведения за бързо хранене, автомивки, барове, заложни къщи и дори магазини за марихуана, откакто Колорадо легализира продажбата й. Откога тревата се превърна в белег на модерен живот?

Али отново погледна в страничното огледало.

— Няма ли да ги оставиш да те спрат, за да можеш да ги пребиеш? — попита тя.

Не можех да преценя дали се шегува, или говори сериозно.

— Не е добра стратегия.

— Следователно притежаваш и други умения в репертоара си — усмихна се тя. — Радвам се да го чуя.

Когато завихме надясно по друга двулентова улица, двата джипа ни последваха най-невъзмутимо. Али ме погледна и отпи от безалкохолното си.

— Правил ли си го и преди, или просто си гледал много филми?

— Там, където живях последните няколко години, нямаше кино. Но пък четох доста книги.

— Да не би да си научил от книга как да се отървеш от преследвачи?

— Не от книга, а от книги. Освен това са ме преследвали няколко пъти.

Не след дълго къщите останаха зад гърба ни и преминахме покрай водна кула, развъдник за риба и къмпинг. Двата джипа бяха единствените автомобили в огледалото.

— Не са много добри — отбеляза Али.

— Знам какво правя, повярвай ми. След малко асфалтът ще свърши и ще се отървем от тях.

— Откъде знаеш? — попита ме тя и преглътна последната хапка от бургера си.

— Виждаш ли онази планина пред нас? — посочих голямото скалисто плато в далечината. — Ходил съм там на излет няколко пъти.

Лицето й остана безизразно, но погледът й ми подсказа какви мисли се въртят в главата й. В какво ли се забърках?, чудеше се тя.

Каньонът се стесни още повече. От двете ни страни се издигаха отвесни скали, а на дъното му ромолеше рекичка. Прекосихме я няколко пъти сред облаци от водни пръски. Растителността по бреговете й бе рехава — слънчевата светлина, която достигаше дъното на каньона, бе прекалено оскъдна, — но малкото дървета и храсти, които растяха от двете страни на черния път, жулеха боята и от време на време закачаха страничните огледала на пикапа. Пропаднахме във всяка дупка и подскочихме на всяка бабуна.

От двете ни страни се извисяваха остри скали, а пред нас се издигаше величествена планина. Пътят стана толкова тесен, че в продължение на няколко секунди изглеждаше, че ще се заклещим.

— Бар, изгубихме ли се? — попита Али.

— Не. Погледни ей там. Сред онези дървета има просека, която изкачва хълма. Този път води натам.

Така беше наистина, но пътят правеше прекалено много остри завои. Хълмът бе с южно изложение, което означаваше, че пролетно време ще е кален, заледен и осеян със снежни преспи на по-дълбоките места.

Намалих, включих задвижването и на четирите колела, завих наляво и се насочих право напред. Когато навлязохме в калните коловози, колата поднесе и предните колела изхвърлиха фонтан от пръски, които покриха страничните прозорци.

— Още ли са зад нас? — попитах Али.

Стисках здраво волана с две ръце и не откъсвах поглед от пътя.

— Мисля, че да. Изкачват хълма… Не… вече не. Едната кола е препречила пътя… блокира го. Излязоха четирима мъже. Мисля, че са заседнали.

— Май ще си изцапат костюмите — отвърнах аз.

Следващите няколко завоя изискваха огромно усилие от страна на двигателя и моя милост. Пътят ни предложи последователно кал, лед и сняг, но в крайна сметка успяхме да изкачим хълма и да се озовем на малка поляна, заобиколена от високи борове. Тревата бе ниска, връхчетата й показваха едва-едва над дебелия килим от борови иглички. По-сенчестите места криеха снежни преспи, а земята под някои дървета бе покрита с дебела ледена кора.

Отбих встрани и слязох от колата. Взех бинокъла и отидох до билото. Федералните бяха вързали първия джип с въже и се опитваха да го върнат на пътя с помощта на втория. Добре дошли в планината, момчета. Върнах се при пикапа и се качих зад волана.

— Господи! — възкликна Али.

— Да.

Продължихме навътре в гората.

— Мога ли да получа бургер сега? — попитах аз и протегнах ръка към Али.

Бяхме продължили да караме още двайсетина минути, като ту излизахме на някоя полянка, ту отново потъвахме сред дърветата. Бях поел по поредица от кални коловози, които ни отведоха още по-навътре сред гората. Али почти не бе продумала, докато подскачахме по камъните.