Ерик Стори - Дадена дума

— Какво? — попитах.

— Ще те сритам в топките.

Пикапът се отклони вляво, прекоси жълтата линия между двете ленти и едва не обърса срещуположния банкет, преди да го овладея отново. Али ме погледна и повтори въпроса си:

— Какво ще правим?

Едно на нула за нея.

Поклатих глава и се замислих.

— Можем… можем да потърсим посредника, който продава на Брент. Той би могъл да ни отведе при Ланс.

— Имаш предвид Дребосъка? Брент го нарича така. Нямам представа къде е. Или как изглежда.

— Спайк трябва да е споменал нещо по негов адрес. Всяка подробност, която си спомниш, може да ни помогне.

Тя прехапа леко устни, сякаш се ровеше в архива от спомени.

— Брент все го наричаше „Дребосъка от Райфъл“. Хората, които Брент изпращаше, трябваше да го чакат на място, наречено „Кингс Краун“. Предполагам, че са знаели какво е то, но аз нямам никаква представа.

— А виждала ли си го някога?

— Не, за бога. Не съм ходила в Райфъл от дете. А Дребосъка никога не идва в Джънкшън. Брент винаги изпраща някого. Онзи вероятно разполага със собствен екип и е важна клечка, щом не ходи никъде, а останалите ходят при него.

— Така е. Трябва да открием Дребосъка.

— Трябва да е някакво място. Чакай малко. — Тя извади телефона си и в продължение на десетина минути не спря да почуква с пръсти по дисплея. Накрая заяви: — Открих го! Паркинг за каравани в северната част на града.

— Как успя? — учудих се аз.

Бях живял в пущинаците прекалено дълго; технологиите явно се бяха развили, докато бях в чужбина и в затвора.

Али ми обясни, че съществувало приложение, наречено „Гугъл Мапс“, дори ми показа изображението на една карта и се прозя. После помоли да я събудя, когато пристигнем в Райфъл, тъй като имала тежка нощ и трябвало да дремне.

Спряхме само веднъж в малко, затънтено градче в Колорадо, наречено Дибек, за да напълним резервоара и да купим бургери и кола. Настроението ми определено се подобряваше. Чувствах се отлично, защото имах цел. Може би когато пристигнехме в Райфъл, щях да притисна Дребосъка и да науча къде държат Джен. Дори бях започнал да си тананикам, когато погледнах в огледалото и видях два големи черни джипа, които ни следяха от Дибек насам. Това не можеше да е съвпадение. Колите се приближиха достатъчно, за да различа модела — „Шевролет Тахо“, — но спазваха определена дистанция. Който и да ни следваше, възнамеряваше да кара след нас и да види къде ще го отведем.

Кой ли можеше да е това?

Отляво се нижеха песъчливи хълмове, а отдясно се издигаха скалисти плата, които ни правеха компания чак докато се спуснахме по един склон и навлязохме в долината Райфъл. Тук реката бе по-широка и гребените на вълните й проблясваха в бяло, озарени от слънцето. Някогашните ливади в плодородната долина бяха заети от сондажи за природен газ, складове за тръби, компресорни станции, газгенератори… Над върха на една от кулите, издигнат на двайсетина метра над земята, гореше огън. А когато наближихме града, пасищата, които помнех от своето детство, се оказаха погребани под асфалт и паваж, къщи и жилищни комплекси.

Слязохме от магистралата и се насочихме към западните квартали на града. Джиповете ни последваха.

— Кои са тези? — попита Али.

Беше се събудила и гледаше в страничното огледало. Зададе въпроса напълно спокойно, лицето й не изразяваше никаква емоция.

— Нямам представа — отвърнах аз, пресегнах се за бинокъла, който държах под седалката, и й го подадох. — Какво пише на регистрационните табели?

Тя се обърна и подпря лакти на облегалката.

— Номерата са правителствени. Джей, тире, четири, две, седем.

— Чудесно — възкликнах аз. — Не само наркодилърите търсят Ланс. Доколкото знам, единствено ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия имат правителствени номера, които започват с „джей“.

Али се ококори и закопча колана си.

— Откъде знаеш?

— Зебрата не обича леопарди — отвърнах й, докато следвах тясното двулентово шосе, което пресичаше промишлената зона на града.

— Какво?

— Няма значение. Следят ни от известно време.

Тя продължи да наблюдава джиповете в страничното огледало, след което бръкна в плика с бургерите, които бях купил по-рано.

— Искаш ли си твоя сега? — попита тя.

Поклатих глава.

— Ще го оставя за по-късно. В момента искам да проверя дали мога да се отърва от правителствените агенти. Имаш ли яке в раницата?

Тя ме погледна озадачена.