Марк Хеншоу - Червената клетка

— Наистина си родена да работиш за НСС, нали? — попита Джонатан. Кира се усмихна и не каза нищо. Той извади ръка от джоба на палтото си и остави в шепата й малко устройство. — Ето ти един сувенир.

Момичето го обърна в ръка. Беше манометър с пукнато стъкло над сферата с хоризонтални белези и китайски йероглифи.

— Какво е това?

— Мисля, че е индикаторът за височина на самолета.

— НОА все още използват механични манометри в самолетите си?

Джонатан вдигна рамене.

— За този са го направили. Предполагам, че не са усвоили изкуството да конструират изцяло стъклена кабина.

— Няма ли да го искат? — попита Кира, кимайки към екипа в дупката.

— Всеки самолет по света го има, така че този няма да им каже нищо за възможностите на стелта — обясни Джонатан. — Когато не го открият, просто ще предположат, че е бил там.

— Това не е ли кражба? — усмихна се Кира.

— И преди ти казах: ако трябва да питаш, преди да вземеш нещо, значи работиш за погрешната агенция.

— Пропуснал си призванието си — отбеляза Кира. — Трябваше да работиш за нас.

— Не, благодаря. Предполагам, че онзи Сийхоук ни чака…

— Да.

— Жалко — въздъхна Джонатан. — От цял Тайван видяхме само една димяща дупка. — Той се обърна и тръгна нагоре по хълма. Кира го последва и се опита да стъпва сигурно в разровената пръст и металните парчета…

Джуннанхай, Пекин

Дън не беше нервен преди срещата си с Тян. Твърде често в живота си бе получавал демарши, така че дори Тян вече не можеше да събуди у него онези чувства. Просто му беше писнало да си има работа с такива хора. Те бяха политически животни, за които всяка среща със САЩ бе лично изпитание, а Дън бе уморен… Душата го болеше от слушането на толкова много лъжи, затова се нуждаеше да се прибере у дома и да я излекува. Беше време да остави по-младите, с повече огън в душите, да се разправят с лицемерите…

Тази среща обаче я очакваше с нетърпение. От дълго време усещаше това. Тя щеше да е различна. На дипломатите им се налага да разговарят с държавни глави по този начин веднъж в кариерата им.

— Посланик Дън, желаете ли чай? — попита Тян.

Беше невъзмутим, сякаш битката за Тайванския пролив никога не беше се случвала, да не говорим, че беше загубена от него.

— Не, благодаря, господин президент.

Тян кимна.

— Зенг, оставете ни — нареди той на мандарин. — Тази среща ще бъде на четири очи.

Зенг се поклони и излезе от стаята. Тян се обърна от плота с чайника и се върна на стола си зад бюрото. Дън не седна. Не беше времето за това.

— Бих оставил Зенг да превежда — Тян премина на английски. — Но смятам, че тази дискусия ще е по-неприятна от последните ни срещи.

— Не се съмнявам в това, господин президент — отговори Дън. — Сигурен съм, че вашият английски ще е повече от подходящ. — Ако не друго, Дън беше сигурен, че Тян знае английски ругатни. Повечето чужденци, които познаваше, ги знаеха.

— Посланик Дън, вашата страна се намеси в китайските вътрешни работи — обяви Тян. — Това няма да се повтори.

— С уважение, но Съединените щати винаги ще подкрепят съюзниците си — отговори Дън.

— А каква е вашата обвързаност с политиката „Единен Китай“?

— Нашата обвързаност никога не е била абсолютна, сър — призна Дън. — Отстъпихме пред нея, за да запазим мира, с надеждата, че Китай и Тайван могат да намерят мирно решение. Ако Китай е решен вместо това да обявява война, президентът Стюарт може да преосмисли позицията си по въпроса. — Дън бе опасно близо до точката да престъпи границите си като дипломат, говорейки за бъдещите действия на президента, но точно този път му се искаше да стигне до ръба.

Тян погледна посланика и Дън видя яростен блясък в очите му, но лицето му остана непроменено.

— Сега не може да има друга позиция. Съединените щати и Тайван изгубиха. Вие със сигурност го виждате.

— Точно обратното — отговори му изненадан Дън. — От наша гледна точка Китай загуби… Мисля, че загуби много повече, отколкото осъзнавате.

— Вашата слепота ме изненадва, Ейдън. Винаги съм ви смятал за проницателен човек. Мисля, че е ясно какво спечелихме — продължи Тян. — Ние контролираме Кинмен. Освобождаването му ще излезе скъпо и на двете ви страни. Част от цената ще бъде връщането на предателя, на когото вашите агенти помогнаха да избяга по време на тези събития.

— Аз не знам нищо за такова бягство — отговори Дън. И това не беше лъжа. Той се стремеше да стои настрани от делата на Мичъл, но му се наложи да сдържи усмивката си при мисълта, че шефът на бюрото е намерил начин да забие нож в ребрата на Тян.