Том Клэнси - Жив или мъртъв

— Един момент — каза Пастермак на хората около себе си.

Емира чу това и разбра думите. Оставаше само миг, докато види лика на Бога. Само момент преди рая. Да, нещата не се развиха както искаше. Не стана световен водач на вярващите. Даде всичко най-добро от себе си, а той беше много, много добър. Но недостатъчно. Жалко, много жалко. Можеше да направи толкова много. Сега друг ли щеше да го свърши? Вероятно Ахмед? Добър човек е Ахмед, верен и учен, сърцат и със силна вяра. Може би той ще е достатъчно добър… Емира усети как въздухът влиза и излиза от дробовете му. Усети го толкова ясно. Красиво усещане, усещане за живот. Как така никога не е оценявал досега колко красив и чуден е животът?

Нещо ставаше…

Дробовете му спираха. Диафрагмата не… не се движеше. Въздухът вече не влизаше в дробовете му. А беше дишал още от момента на раждането си. Дишането е първият признак на живота — когато новороденото крещи, за да извести на света, че е живо… Но дробовете му не се пълнеха с въздух. В тях сега нямаше въздух… Смъртта идваше. Е, вече тридесет години заставаше лице в лице с нея. В ръцете на руснаците, на американците, на афганистанците, които не приемаха вижданията му за исляма и за света. Много, много пъти беше заставал пред смъртта — достатъчно много, за да не го плаши. Очакваше го раят. Опита да затвори очи, за да приеме съдбата си, но очите му не се затваряха. Продължаваше да вижда плочите на окачения таван над главата си — белезникави правоъгълници, които го гледаха без очи. Това ли е смъртта? От това ли се страхуваха мъжете? Колко странно е, че чака да го обгърне последната тъмнина, но не търпеливо, а с объркване.'Сърцето му продължаваше да тупти. Усещаше го как удря и изпомпва кръв през тялото му, с което донася живот, съзнание, които скоро ще свършат, разбира се, но още са налице. Кога ли ще дойде раят? Кога ли ще види лика на Аллах?

— Дишането спря на третата минута и шестнадесетата секунда — съобщи Пастермак.

Чавес записа и тази информация. Докторът посегна към дихателната маска и отново провери дали системата е включена. Натисна бутона и дочу съскането на въздуха, който бързо нахлу в гумената маска. След това взе електродите и ги натисна върху гърдите на мъжа, като обърна поглед към малкия компютърен екран с показанията на уреда за електрокардиограми. Уредът отчиташе нормален синусоидален ритъм на сърцето.

Но това нямаше да продължи дълго.

Емира чуваше странни звуци около себе си и усещаше странни неща, но не можеше дори да накара очите си да потърсят източника им, защото не се отместваха от белите плочи на тавана. Сърцето му биеше. Замисли се трескаво, че това трябва да е смъртта. Дали е било същото и за простреляния в гърдите Тарик? Той се провали пред господаря си не от немарливост, а защото в този случай врагът се оказа твърде умел и умен. Това можеше да се случи на всеки и несъмнено Тарик е умрял засрамен от своя провал да изпълни мисията на живота си. Но Емира знаеше със сигурност, че сега Тарик е в рая, където вероятно се наслаждава на своите девици, ако точно това ставаше там. Емира знаеше, че вероятно не е така. Коранът не казваше нищо такова. Говореше за насладата от благодатта на Аллах. Това със сигурност е така, както той, Емира, щеше скоро да установи. И то щеше да му е достатъчно.

Усети болка, точно тук, по средата на гърдите. Не знаеше, че когато спря да диша, в тялото му спря да постъпва кислород. Сърцето му, мощен мускул, се нуждаеше от кислород, за да работи, а без кислород тъканите на сърдечния мускул страдат… и не след дълго умират. Сърцето беше пълно с нерви и те докладваха за липсата на кислород, като изпращаха сигнал за болка във все още функциониращия му мозък. Силна болка, най-силната, позната на човека.

Още не, но започваше…

Разбира се, лицето му не изразяваше нищо. Пастермак знаеше, че периферните двигателни нерви са мъртви, или като мъртви. Но има чувства. Може дори да ги измерят на електроенцефалограф, но така ще видят само следи от черно мастило върху бяла хартия, а не страшната агония, която представляваха.

— Добре — каза той тихо. — Започва сега. Ще му дадем минутка или малко повече.

В капана на нефункциониращото си тяло Саиф усети началото на болката. Тя започна някъде далече, но се усили сериозно… и бързо. Сърцето му сякаш се откъсна от гърдите, сякаш някой е бръкнал вътре с ръка и го дърпа навън, като разкъсва кръвоносните съдове и го откъсва като мокра страница от унищожена книга. Но това не беше хартия, а неговото сърце, центърът на тялото му, органът, който даваше живот на всичко останало в него. То сега сякаш гореше, разпалено като клечки сред камъни, и изгаряше гърдите му отвътре. Сърцето му гореше живо, пареше го. Не биеше, не изпращаше кръв в тялото му, а гореше като сухо дърво, като бензин, като хартия, гореше, гореше… гореше, но той още е жив. Ако така идва смъртта, значи тя е нещо ужасно… най-лошото. Той я беше причинявал на други. Убивал беше руски войници — неверници до един, но все пак той беше прекратил живота им, поставил ги в това положение… което смяташе за забавно? Развлекателно. Част от волята на Аллах? И Аллах ли смяташе това за забавно? Болката продължаваше да се усилва и стана непоносима. Трябваше да й устои. Но тя не се махаше. И той не можеше да се махне. Не можеше да избяга от нея, нито да се моли на глас на Аллах да я спре, да я отрече. Тя оставаше. Превърна се в единственото реално нещо. Обзе цялото му съзнание. Тя се превърна във всичко. Като огън ~в тялото му тя го изгаряше отвътре и се оказа по-ужасна от всичко в представите му. Не идваше ли бързо смъртта? Аллах не беше ли милостив във всичко? В такъв случай защо Аллах позволява това да му се случи? Той искаше да стисне зъби, да се съпротивлява на болката, искаше, изпитваше нужда да извика, за да се защити от агонията, която живееше в тялото му.