Том Клэнси - Жив или мъртъв

Упражнили всичко предишната вечер, Чавес и Доминик поставиха Емира на тезгяха. Вързаха дясната му ръка с кожения колан, а лявата, от страната на оборудването, изопнаха върху сгъната хавлиена кърпа и завързаха по същия начин. Накрая стегнаха с коланите и краката му. След това Чавес и Доминик отстъпиха от тезгяха.

Пастермак се зае да включва оборудването: започна с уреда за електрокардиограми, след това дихателният апарат, последван от самодиагностиката на ръчно управлявания външен дефибрилатор. После докторът насочи вниманието си към количката на колела до масата, върху която лежаха наредени спринцовки и шишенца. Емира наблюдаваше внимателно всичко това.

Джак знаеше, че няма как да не е любопитен, а и сигурно изпитва ужас. Никой не може да остане напълно безразличен към онова, което става около него, особено ако е свикнал да контролира всичко, което се случва наоколо, и всяка негова заповед да се изпълнява с готовност. Но вече не контролираше света около себе си. Нямаше как да се чувства комфортно, обаче запазваше достойнството си, което само по себе си беше доста впечатляващо. Е, добре, има кураж, но куражът не е безкрайно качество. Има си граници и хората в тази стая щяха да ги търсят.

Доктор Пастермак нави ръкава на Емира и разкопча ризата му, след което се отдалечи от масата, посегна към количката, взе една пластмасова спринцовка и стъклено шишенце. Погледна часовника си и вдигна очи.

— Започвам със седем милиграма дитилин — каза той, като внимателно издърпа буталцето на пластмасовата спринцовка, за да отмери количеството. — Запишете това, моля.

На картона, който Пастермак го беше помолил да води, Чавес написа „7 мг и 8,58“.

— Добре… — каза лекарят. Забоде спринцовката в лакътната вена и натисна буталцето.

Саиф Рахман Ясин не изпита истинска болка, а усети само моментно убождане от нещо, което проби кожата от вътрешната страна на лакътя му, и след малко усещането изчезна. Чудеше се дали не го тровят? Все още не се случваше нищо. Погледна мъжа, който го убоде, и видя, че той го гледа с очакване. Изпита лека уплаха, но вече беше късно да се страхува. Каза си, че трябва да е силен и верен на Аллах, да е убеден във вярата си, защото Аллах ще се справи с всичко, което човек може да стори, а той, Емира, имаше силна вяра. Повтори си, че е силен във вярата си, която беше придобил като момче преди повече от четиридесет години от баща си в семейната им къща в Рияд. „Бог е един и Мохамед е неговият пророк. Аллах акбар. Бог е велик“ — крещеше мислено той, за да заглуши собственото си съзнание.

Пастермак го наблюдаваше и чакаше. Мозъкът му работеше трескаво. Питаше се дали постъпва правилно. Разбира се, твърде късно беше да се тревожи за това, но въпреки всичко този въпрос измъчваше съзнанието му. Очите на мъжа отсреща гледаха неговите и докторът си наложи да не трепне. Тук той контролираше нещата. С пълен контрол над съдбата на мъжа, убил най-близкия му роднина, неговия любим брат Майк, човекът, заповядал на поелия управлението на самолета терорист да се разбие в Световния търговски център и да причини пожар, който да отслаби стоманената армировка и да събори офиса на „Кантор Фицджералд“ от триста метра височина на улицата в Долен Манхатън, като премаже над три хиляди души — повече от загиналите в Пърл Харбър. Виждаше лицето на един шибан убиец. Не, нямаше да покаже слабост, не и пред този шибан варварин…

Емира виждаше, че онзи чака нещо, но какво? Не усещаше болка или някакъв дискомфорт. Просто инжектираха нещо в кръвта му. Какво ли? Ако е отрова. Емира скоро щеше да види лицето на Аллах и можеше да му съобщи, че е изпълнил божията воля, както правеха всички, без понякога да го знаят, защото всичко на този свят ставаше по волята на Аллах и всичко на небето или на земята се пишеше с Божията ръка. Но той беше решил свободно да изпълни волята на Аллах.

Но не се случваше нищо. Не знаеше, не можеше да разбере, че мислите му летят със скоростта на светлината, като изпреварваха всичко, дори кръвта в артериите му, която разнасяше инжектираната в нея течност. Искаше му се това да е отрова, защото в такъв случай скоро щеше да види лицето на Аллах, а след това да докладва за живота си и как е изпълнил неговата воля по най-добрия начин, както го е разбрал… но така ли е? Емира си зададе този въпрос, когато го обзе съмнение. Дойде моментът на истината. Той беше изпълнил волята на Бог, нали? Не беше ли изучавал Корана цял живот? Не го ли помнеше наизуст? Не беше ли обсъждал смисъла му с най-известните ислямски учители в кралство Саудитска Арабия? Да, имаше разногласия с някои от тях, но честно и прямо, според личните му виждания за писанието, според неговото тълкуване на словото Божие, записано и разпространено от пророка Мохамед, благословия и мир на праха му. Велик и добър човек е бил пророкът, защото такъв би избрал сам Бог за свой свят вестител, за преносител на волята божия до хората по земята.