Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Стачката бе прекратена.

РД Пруит бил член на Клана, преди да излежи двегодишната си присъда в затворническата ферма в Рейфорд и нямаше място за съмнение, че се е върнал в организацията след излизането си. Първото заведение, което удари - малка кръчма зад бака лия на Двайсет и седма улица, - се намираше от другата страна на железопътната линия точно срещу стара къща, за която се шушукаше, че е щабквартирата на местния клон на Клана, ръко­воден от Келвин Бърегард. Докато РД изпразвал касата, посо­чил към релсите и казал: „Ще ви наблюдаваме, тъй че да не сте викнали ченгетата“.

Когато Джо научи това, разбра, че си има работа с идиот кой, по дяволите, ще повика полицията в ограбена кръчма, множественото число го накара да се замисли, защото от Клана само чакаха някой като Джо да надигне глава. Янки католик, който работеше е латиноамериканци, италианци и негри, живе­еше с кубинка и изкарваше парите си, като продаваше нелегал­но ром - имаше ли нещо, за което да не го намразеха?

Всъщност той доста бързо осъзна, че точно това правят. При­мамваха го да се покаже. Редовите войници на Клана може и да бяха сбирщина от пълни идиоти, учили до четвърти клас в тре­торазредни училища, но водачите им обикновено бяха малко по-умни. Освен Келвин Бърегард, собственик на местна кон­сервна фабрика и член на градския съвет, се носеха слухове, че групата включва още съдия Франклин от 13-ти Окръжен съд, десетина ченгета и дори Хопър Хюит, издателят на вестник Тампа Екзаминър.

Другото, далеч по значително усложнение според Джо, беше фактът, че шурей на РД бе Ървинг Фигис, известен още като Ърв Орловото око, но познат официално като началник на по­лицията в Тампа.

След първата им среща през 1929 г. началник Фигис бе викал Джо на няколко пъти на разпит, просто за да напомни, че отно­шенията им не са приятелски. Джо сядаше в кабинета му и Ърв понякога пращаше секретарката си да донесе лимонада, а Джо разглеждаше снимките на бюрото му - красивата съпруга, две­те кестеняви деца, момчето Кейлъб, което бе одрало кожата на баща си, и момичето Лорета, все още толкова красива, че размътваше мозъка на Джо всеки път, когато я погледнеше. Бяха я избрали за кралица на бала в гимназия „Хилсбъро“ и печеле­ше най-различни награди в местния театър от малка. Тъй че никой не се изненада, когато, след като завърши средното си образование, тя замина за Холивуд. Като всички останали, и Джо очакваше в скоро време да я види на големия екран. Тя излъчваше онази светлина, която привличаше хората към нея като нощни пеперуди.

Заобиколен от снимки на идеалния си живот, Ърв бе преду­преждавал многократно Джо, че ако хората му открият някога каквато и да било негова връзка с взрива на кораба „Мърси“, ще го окошарят до края на живота му. А кой знае какво щяха да направят федералните, след като поемеха нещата в свои ръце - може би щяха да надянат примка на врата му и да го обесят. Но иначе Ърв не закачаше Джо, Естебан и хората им, стига да не се мяркаха из кварталите на белите в Тампа.

Но сега се бе появил РД Пруит, който обираше четвърта по­редна кръчма на Пескаторе, и съвсем ясно подканваше Джо да отвърне на удара.

- И четиримата бармани казват едно и също за младежа - обясни му Дион. - Казват, че е извратен и злобен. Личало му по физиономията. Следващия път ще вземе да убие някого.

В затвора Джо бе срещнал много хора, отговарящи на това описание, и с тях обикновено имаше само три варианта за дей­ствие - да ги убедиш да работят за теб, да ги накараш някак си да не ти обръщат внимание или да ги убиеш. Джо не искаше в никакъв случай РД да работи за него, а и нямаше начин РД да приема нареждания от католик или кубинец, тъй че оставаха вторият и третият вариант.

Една сутрин през февруари Джо се срещна с началник Фигис в „Тропикале“. Денят бе топъл и сух и Джо бе научил, че тук на юг от края на октомври до края на април климатът е несравним. Пиеха кафе, подсилено с малко от рома на Суарес, и началник Фигис гледаше неспокойно към Седмо Авеню и помръдваше нервно на стола си.

Напоследък Джо забелязваше в него някакво отчаяние, едва доловимо, скрито, сякаш се опитваше да не се удави. Някакво второ сърце биеше доста силно в ушите му, в гърлото, в очите му, че понякога за малко не изхвръкваха от орбитите си.

Нямаше представа какво би могъл да преживява началник Фигис - може жена му да го бе зарязала, може негов близък да бе починал, - но бе очевидно, че нещо го гложди напоследък, нещо изпиваше жизнеността, а и увереността му.