Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Защо ти е да ме оставяш жив?

- За да знае цялата страна, че съм взел всичко, което имаш, и не си имал сили да ме спреш - Джо се изправи. - Не ти взимам живота, Албърт, защото не се сещам за нито една жива душа, която да го иска.

В ДОБРИТЕ СТАРИ ВРЕМЕНА Дион казваше на Джо: „Все някога късметът свършва“.

Повтаряше го често.

А Джо отвръщаше: „И добрият, и лошият късмет“.

- Просто когато на човек дълго време му върви - каза Дион, - вече не помни лошия късмет.

Джо построи къща за себе си и Грасиела на ъгъла на Девето Авеню и Деветнайсета улица. Използва испански работници, кубински работници, италианци за мраморните настилки и по­вика архитекти от Ню Орлиънс, за да се погрижи множеството стилове да бъдат преплетени в латиноамерикански вариант на Френския квартал на Ню Орлиънс. С Грасиела ходиха няколко пъти дотам и обикаляха квартала за вдъхновение, правеха си дълги разходки и из Ибор. Измислиха дизайн,обединяващ гръцкия неокласицизъм с испанския колониализъм. Къщата имаше фасада от червени тухли и светли циментови балкони с парапети от ковано желязо. Прозорците бяха със зелени капаци, не­прекъснато затворени, и от улицата къщата изглеждаше почти обикновена и бе трудно да се каже какъв човек живее в нея.

Но в задната част просторните стаи с високи тавани и аркй водеха към вътрешен двор, зарибено езерце и градини, където дива мента, виолетки и кореопсис растяха редом с европейски палми. По стените пълзеше алжирски бръшлян. През зимата вечнозелените храсти цъфтяха край яркожълтия краолински жасмин, а през пролетта и двете растения увяхваха и даваха път на храстите тромпетено цвете, тъмни като кървави порто­кали. Каменните пътеки обикаляха около фонтан, преминаваха под арките на покритата веранда и водеха до стълбище, което се виеше в къщата покрай стени от бели тухли.

Всички врати бяха поне петнайсет сантиметра дебели, с пан­ти във формата на овнешки рога и брави от черно желязо. Джо бе участвал в проектирането на салона на третия етаж с куполовиден таван и тераса на покрива с изглед към алеята зад къщата. Терасата представляваше фриволна веранда в срав­нение с балкона на втория етаж, който опасваше остатъка от сградата и галерията от ковано желязо на третия етаж и бе широк колкото улица, та Джо често забравяше за съществува­нето й.

Щом започна, Джо не можеше да се спре. Гостите, извадили късмет да получат покана за някой от благотворителните бало­ве на Грасиела, нямаше как да не забележат салона или пищния централен вестибюл с двойно стълбище, вносните копринени завеси, италианските, подобни на тронове фотьойли, огледало­то в цял ръст от времето на Наполеон III със свещници по об­кова, мраморните лавици от Флоренция или картините в позла­тени рамки, купени от галерия в Париж, която Естебан им бе препоръчал. Стени от голи тухли се срещаха със стени, покри­ти със сатенени тапети, щампи или модно напукан хоросан. Паркетът в предната част на къщата отстъпваше място на ка­менни подове в стаите в задната част, за да държат хладно. През лятото покриваха мебелите с бели памучни покривки и от по­лилеите се спускаха прозрачни балдахини, които да пазят оби­тателите от насекомите. Мрежи против комари висяха над леглото на Джо и Грасиела и над ваната с животински крака в банята, където двамата често се оттегляха вечер с бутилка вино на фона на долитащите от улиците шумове.

Заради разкоша Грасиела изгуби някои от приятелите си, пре­димно от фабриката, които бяха работили като доброволци с нея в началото на „Сиркуло Кубано“. Не че й завиждаха за но- вопридобитото богатство и късмет (макар някои наистина да завиждаха), а по-скоро се страхуваха да не бутнат без да искат някоя ценна вещ и да я разбият върху каменния под. Не можеха да седят без да се въртят нервно и скоро общите неща между тях и Грасиела се стопиха и не им останаха теми за разговор.

В Ибор наричаха къщата El Alcalde de la Mansion - Замъкът на кмета, - но Джо разбра за това прозвище чак след година, защото гласовете от улицата не достигаха достатъчно високо, за да ги чуе отчетливо.

Междувременно сътрудничеството между Кофлин и Суа­рес доведе до завидна стабилност в бизнес, известен с цялостната липса на стабилност. Джо и Естебан направиха пивоварна в театър „Ландмарк“ на Седмо Авеню и още една до кухнята на хотел „Ромеро“, поддържаха ги чисти и непрестанно бълващи продукция. Присъединиха към себе си всички дреб­ни семейни производители на алкохол, дори онези, които ра­ботеха за Албърт Уайт, като им дадоха по-голям дял от печал­бата и по-добър продукт. Купиха по-бързи лодки и смениха всички двигатели на камионите и транспортните си коли. Ку­пиха двуместен хидроплан, за да прикрива превозите им, пла­ващи по залива. Самолета пилотираше Фаруко Диас, бивш мексикански революционер, толкова талантлив, колкото и луд Фаруко, забележителна комбинация от древни белези от шар­ка, дълбоки колкото в тях да потъне възглавничката на пръст, и дълга светла, мазна коса като мокри спагети, настояваше на пасажерската седалка да монтират картечница „за всеки слу­чай“. Джо отбеляза, че тъй като пътува сам, няма да има кои да стреля, ако възникне необходимост, и Фаруко се съгласи на компромис - позволиха да му монтира стойката, но не и самата картечница.