Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Само веднъж, шибано денди! Трябваше хубавичко да си помислиш за онова, което сторих с твоя човек Блъм миналата година, преди да ми повярваш този път.

- Още колко души имаме на улицата? - попита Джо.

- Четири пълни коли - отвърна Дион.

Джо стана.

- Албърт, не искам да убивам в кафенето, но това не означа­ва, че няма да го направя и при най-малкия повод.

Албърт се усмихна, самодоволно както винаги, макар да ги превъзхождаха числено и с оръжия.

- Няма да ти дадем никакъв повод. Какво ще кажеш за по- добно сътрудничество?

Джо се изплю в лицето му.

Очите на Албърт се присвиха и станаха малки като зрънца черен пипер.

В продължение на един дълъг напрегнат миг никой в кафене­то не помръдна.

- Ще си извадя носната кърпа - каза Албърт.

- Ако извадиш каквото и да било, ще те направим на решето - отвърна Джо. - Избърши се с ръкав, мамка му!

Докато се бършеше, усмивката на Албърт се възвърна, но погледът му продължаваше да е убийствен.

- Значи или ще ме убиеш, или ще ме прогониш от града.

- Точно така.

- Кое от двете?

Джо погледна към собственичката на кафенето с броеница­та, към Грасиела до нея, поставила ръка на рамото на жената.

- Не си мисли, че точно днес си умирам да те убия, Албърт. Нямаш нито оръжията, нито средствата да започнеш война, а ще ти трябват години, докато си спечелиш нови съюзници, за­ради които да се озъртам.

Албърт седна. Без да му мигне окото. Сякаш гостуваше на стари приятели. Джо остана прав.

- Планираш това още от онази нощ в уличката.

- Естествено.

- Поне ми кажи, че част от причината все още е заради биз­неса.

Джо поклати глава

- Изцяло лична е.

Албърт помисли върху думите му и кимна.

- Искаш да питаш за нея, нали?

Джо усети погледа на Грасиела, вперен в него. И погледа на Дион.

- Не, не особено - отвърна той. - Ти я чукаше, обичаше я и после я уби. Остана ли нещо за казване?

Албърт сви рамене.

- Наистина я обичах. Повече отколкото можеш да си пред­ставиш.

- Имам невероятно развито въображение.

- Не чак толкова.

Джо се опита да разгадае изражението на Албърт и изпита същото чувство като в сервизния коридор в мазето на хотел „Статлър“ - че чувствата на Албърт към Ема са силни колкото неговите.

- Защо тогава я уби?

- Не я убих аз - отвърна Албърт, - а ти. В мига, в който и го вкара. В града имаше хиляди други момичета, а ти си хубавец, никоя нямаше да те подмине, но ти взе моето. Щом сложиш рога на някой мъж, му даваш два варианта - да убие себе си или да убие теб.

- Но ти не уби мен, а нея.

Албърт сви рамене и Джо ясно видя, че още го боли заради случилото се. „Боже“, помисли си той. „Тя открадна по частица и от двама ни.“

Албърт огледа кафенето.

- Господарят ти ме изгони от Бостън. Сега ти ме гониш от Тампа. Това ли е играта?

- В общи линии.

Албърт посочи Дион.

- Знаеш ли, че той те издаде в Питсфийлд? Той е причината да лежиш две години в затвора.

- Да знам. Ей, Ди?

Дион не свали очи от Боунс и Лумис.

- Да?

- Я вкарай един-два куршума в мозъка на Албърт.

Албърт облещи очи, собственичката на кафенето изписка, а Дион тръгна към Албърт с вдигната ръка. Сал и Левака отмет­наха шлиферите си и откриха автоматите си, за да вземат на мушка Лумис и Боунс, а Дион опря пистолета си в слепоочието на Албърт. Албърт стисна очи и вдигна ръце.

- Чакай - каза Джо.

Дион застина.

Джо подръпна крачолите на панталона си и клекна пред Албърт.

- Погледни приятеля ми в очите.

Албърт вдигна глава към Дион.

- Виждаш ли в тях топли чувства към себе си, Албърт?

- Не - примигна Албърт. - Не виждам.

Джо кимна на Дион и той свали пистолета от главата на Албърт.

- С кола ли дойде?

- Моля?

- С кола ли дойде?

- Да.

- Добре. Ще се качиш в колата си и ще напуснеш щата в по­сока север. Предлагам ти да се насочиш към Джорджия, защото сега аз контролирам Алабама, крайбрежието на Мисисипи и всеки град оттук до Ню Орлиънс - той се усмихна. - А следва­щата седмица имам среща за самия Ню Орлиънс.

- Откъде знаеш, че на пътя не ме чакат мои хора?

- По дяволите, Албърт, ще изпратя свои хора по пътя. Всъщност те ще те изпратят от щата. Нали така, Сал?

- Колата е пълна догоре, мистър Кофлин,

Албърт погледна към автомата на Сал.

- Откъде да съм сигурен, че няма да ни убият по пътя?

- Няма как да си сигурен - отвърна Джо. - Но ако не зами­неш от Тампа на мига, при това завинаги, ти гарантирам, че няма да доживееш до утре. А ще се погрижа да не доживееш до утре, защото знам, че тогава ще започнеш да кроиш отмъщени­ето си.