Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Грасиела го изгледа със смесица от възмущение и отвраще­ние.

- Ти принц ли си или си гангстер?

- Не знам. Ще ми се да мисля за себе си като за човек извън закона, но вече ми се струва, че това е само фантазия.

- Добре, ти ще си моят принц извън закона, докато се прибера у дома. Как ти се струва?

- С радост ще съм твоят принц извън закона. Какви са задълженията ми?

- Трябва да даваш, освен да вземаш.

- Добре.

В този миг дори да бе поискала панкреаса му, той щеше да се съгласи. Погледна я през масата.

- С какво започваме?

- С Мани.

Прикованите в него черни очи изведнъж станаха сериозни.

- Той имаше семейство - каза Джо. - Жена и три дъщери.

- Помниш.

- Разбира се.

- Нали каза, че не ти пука дали ще умре.

- Малко преувеличих.

- Ще се погрижиш ли за семейството му?

- За колко време?

- До живот - отвърна тя, сякаш това бе напълно логичен от­говор. - Той даде живота си за теб.

Джо поклати глава.

- При цялото ми уважение, той даде живота си за теб. За теб и за твоята кауза.

- И...

Ръката й застина, докато поднасяше препечената филийка към устата.

- И от името на твоята кауза с радост ще изпратя торба пари на семейството на Бустаменте, веднага щом се сдобия с торба пари. Доволна ли си?

Тя му се усмихна и отхапа от филията.

- Да, доволна съм.

- Разбрахме се тогава. Между другото, някой нарича ли те по друг начин, освен Грасиела?

- Какво имаш предвид?

- Не знам, Грейси например.

Тя направи физиономия сякаш бе седнала на горещи въг­лени.

- Граци?

Отново същата физиономия.

- Ела? - опита пак Джо.

- Че защо ще ме наричат по друг начин? Родителите ми са ме кръстили Грасиела.

- И моите родители са ме кръстили Джоузеф.

- Но ти го съкращаваш.

- Да, Джо. Като Хосе.

- Знам - отвърна тя, докато приключваше със закуската. - Но Хосе е равнозначно на Джоузеф, а не на Джо. Трябва да те наричат Джоузеф.

- Говориш като баща ми. Той се обръщаше към мен единст­вено с Джоузеф.

- Защото така се казваш. Ядеш бавно като птичка.

- И преди са ми го казвали.

Грасиела вдигна очи към нещо зад гърба му и когато Джо се обърна, видя в кафенето да влиза Албърт Уайт. Не бе остарял и с ден, макар да изглеждаше по-закръглен и над колана му да бе започнало да се оформя шкембе. Явно още обичаше да носи бели костюми, бели шапки и бели гети. Още ходеше флегма­тично и наперено, сякаш светът бе площадка за игра, построе­на специално за негово развлечение. Влезе с Боунс и Брени Лумис и взе един стол. Момчетата го последваха - взеха си столове и се настаниха на масата на Джо. Албърт седна до Джо, а Лумис и Боунс - от двете страни на Грасиела, с безизразни лица, вперени в Джо.

- Колко време мина? - попита Албърт. - Малко повече от две години?

- Две и половина - отвърна Джо и отпи от кафето си.

Щом казваш. Все пак ти лежа в затвора, а ако има нещо, в което съм сигурен за затворниците, то е, че броят дните много точно.

Албърт протегна ръка през Джо, взе си наденичка от чиния­та му и започна да я яде като пилешко бутче.

- Защо не посегна към пистолета си.

- Може пък да не нося оръжие.

- Не, сериозно те питам.

- Защото си бизнесмен, Албърт, а това място е твърде пуб- лично за престрелка.

- Не съм съгласен - Албърт огледа кафенето. - На мен ми се струва напълно приемливо. Добро осветление, хубава гледка, не е претъпкано.

Собственичката на кафенето, нервна кубинка на петдесети­на години, изглеждаше още по-нервна. Усещаше напрежението между мъжете и искаше то да излезе през прозореца или врата­та, но да изчезне скоро. Възрастната двойка до нея на бара из­глежда не забелязваше нищо - спореха дали вечерта да отидат на кино или да гледат Тито Брока в „Тропикале“.

С изключение на тях, кафенето беше пусто.

Джо погледна към Грасиела. Очите й бяха разширени мал­ко повече от обичайното и една веничка, която досега не бе забелязвал, пулсираше в средата на гърлото й, но иначе из­глеждаше спокойна - ръцете й не трепваха, дишането й бе равно.

Албърт отхапа отново от наденичката и се наведе към нея.

- Как се казваш, скъпа?

- Грасиела.

- Светла негърка ли си или тъмна латиноска? Не мога да преценя.

Тя му се усмихна.

- От Австрия съм. Не е ли очевидно?

Албърт се разсмя гръмко. Плесна се по бедрото, удари по масата и дори незаинтересованата двойка се обърна.

- Охо, добра шега - обърна се той към Лумис и Боунс. - Австрия.

Те не схванаха.

- Австрия! - повтори Албърт и махна рязко с ръце към тях, с наденичката увиснала в едната, после въздъхна. - Няма зна­чение. Е, Грасиела от Австрия, как е цялото ти име?