Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Грасиела поклати глава.

- Не са първите, а няма и да са последните.

Тя излезе иззад паравана, облечена с обичайните за работ­ничка в тютюнева фабрика дрехи - бяла блуза, тънка вра­товръзка и бежова пола.

- Смяташ, че е глупаво, задето се занимавам с това.

- Напротив, смятам, че е благородно. Просто това не е моята кауза.

- И каква е твоята?

- Ромът.

- И не намираш за нужно да си благороден? - Грасиела вдиг­на ръка и приближи палец и показалец. - Поне мъничко?

Джо поклати глава.

- Нямам нищо против благородните хора, просто рядко съм срещал такива, които да доживеят четирийсет години.

- Гангстерите също умират млади.

- Вярно е, но се храним в по-добри ресторанти.

Грасиела извади от гардероба ниски обувки в същия цвят като блузата и седна на леглото, за да ги обуе.

Джо остана до прозореца.

- Да речем, че някой ден успеете да осъществите революци­ята си.

- Да?

- Нещо ще се промени ли?

- Хората могат да се променят.

Тя обу едната обувка.

Джо поклати глава.

- Светът може да се промени, но хората - не, хората в общи линии си остават същите. Дори да смените Мачадо, най-веро­ятно ще го заместите с някой още по-лош. Междувременно теб може да те осакатят или да...

- Умра - Грасиела изви тяло, за да обуе другата обувка. - Знам каква съдба ще ме споходи най-вероятно, Джоузеф.

- Джо.

- Джоузеф - повтори тя. - Може да загина, след като другар ме предаде за пари. Може да ме хванат извратени мъже като онзи днес и дори по-лоши, които да ме изтезават, докато тялото ми се предаде. И в смъртта ми няма да има нищо благородно, защото смъртта никога не е благородна. Плачеш, молиш се и се насираш, докато умираш. А убийците ти се смеят и плюят върху трупа ти. И бързо ще ме забравят. Сякаш - тя щракна с пръсти - никога не съм съществувала. Наясно съм с това.

- Тогава защо го правиш?

Грасиела стана и приглади полата си.

- Обичам, страната си.

- И аз обичам моята, но...

- Няма „но“. По това се различаваме. Ти виждаш своята страна през прозореца, нали?

- В общи линии - кимна той.

- А моята страна е тук - тя потупа гърдите си, после слепо­очието. - И знам, че страната ми няма да ми благодари за уси­лията. Няма да ми отвърне с любов. Би било невъзможно, защото не обичам просто хората, сградите и мириса й. Обичам идеята, която сама съм си изградила за нея, тъй че обичам нещо, което не съществува. Както ти обичаш мъртвото си момиче.

Джо не измисли какво да каже, затова просто я проследи с поглед как прекосява стаята и дръпва роклята, която бе носила в блатото, от паравана. Подаде му я на излизане от стаята.

- Би ли я изгорил?

ОРЪЖИЯТА ПЪТУВАХА към провинция Пинар дел Рио, западно от Хавана. Напуснаха Сейнт Питърсбърг в пет рибарски корабчета от залива Бока Сиега в три следобед. Дион, Джо, Ес­тебан и Грасиела ги изпратиха. Джо бе сменил костюма, съси­пан в блатото, с най-светлия, който имаше. Грасиела бе гледала как го изгори заедно с роклята й, но видът й на плячка от мочу­рищата вече избледняваше. Задрямваше на пейката под лампа­та на кея, но отказваше всички предложения да седне в някоя от колите или да позволи да я закарат обратно в Ибор.

След като стиснаха ръката и на последния капитан и всички корабчета потеглиха, те останаха сами и се спогледаха. Джо осъзна, че нямат представа какво да правят сега. Какво би над­минало събитията от последните два дни? Небето бе станало червено. Надолу по назъбения бряг, отвъд няколко мангрови дървета горещият вятър развяваше по някое платно или бре­зент. Джо погледна към Естебан. Погледна към Грасиела, об­легнала се на лампата със затворени очи. Погледна към Дион. Над главата му прелетя пеликан с човка, по-голяма от корема му. Джо се взря в лодките, вече излезли от пристанището, с размери на конусовидни картонени шапки в далечината, и се разсмя. Не можеше да се сдържи. Дион и Естебан веднага с присъединиха и тримата се запревиваха от смях. Грасиела закри лице за миг, но след това също се разсмя - през сълзи, както Джо забеляза - и надничаше измежду пръстите си като мал ко момиченце, докато накрая не свали ръце. Тя се смееше и плачеше, прокарваше ръце през косата си, след което изтри сълзите с яката на блузата си. Отидоха до края на дока, смехът им премина в кикот, от който след малко остана само ехото, и четиримата се вгледаха във водата, която доби лилав цвят под червеното небе. Лодките достигнаха хоризонта и преминаха отвъд него една по една.

Джо не помнеше почти нищо от остатъка от онзи ден. Оти­доха в една от кръчмите на Мазо зад ветеринарна лечебница на ъгъла на Петнайсета и Небраска Стрийт. Естебан уреди да им донесат касетка тъмен ром, отлежал в бурета от черешово дърво, и да съобщят новината на всички участници в схемата. Тогава започнаха да пристигат жените с копринени рокли и шапки с пайети. На сцената се качи оркестър. За нула време заведение­то забумтя от музика и танци, достатъчно силни, че да се напу­ка мазилката.