Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Като говореше, Джо успяваше някак си да овладее страха, да не се чувства толкова безпомощен.

- Ах, никакъв съпруг не е той - отвърна Естебан. - Никакъв мъж не е.

- Нали е революционер?

Този път Естебан отвърна хапливо:

- Той е мошеник... estafador. Вие им викате измамници. Се­щаш се, нали? Правеше се на революционер, декламираше сти­хотворения и тя се влюби в него. Изгуби всичко заради този мъж - семейството, парите си, а тя нямаше много пари, загуби почти всичките си приятели, освен мен - той поклати глава. - Дори не знае къде е в момента.

- Мислех, че е в затвора.

- Пуснаха го преди две години.

Джипът пак подскочи. Този път изхвръкнаха настрани и задната броня откъм Джо се удари в малко борче, преди колата да се върне на пътя.

- Но още праща пари на семейството му.

-Те я лъжат. Разправят й, че избягал и се крие в планината, а банда los chacales от затвора „Ниевес Морехон“ и хората на Мачадо го преследват. Разправят й, че не може да се върне в Куба при него, защото така и двамата ще са в опасност. Джоузеф, никой не гони този човек освен хората, на които дължи пари. Но не бива да казваш на Грасиела; тя не слуша никого, когато става въпрос за него.

- Защо? Тя е умна жена.

Естебан погледна за миг към него и сви рамене.

- Всички вярваме на лъжи, които ни носят по-голяма утеха от истината. И тя не е по-различна. Просто нейната лъжа е по- голяма.

Изпуснаха отбивката, но Джо я зърна с крайчеца на окото си и каза на Естебан да спре. Естебан скочи на спирачката и джипът измина още двайсетина метра преди да спре окончателно. Той върна на заден ход и зави.

- Колко души си убил? - попита Естебан.

- Нито един.

- Но си гангстер.

Джо не виждаше смисъл да спори за разликата между ганг­стер и човек извън закона, защото вече не бе сигурен, че има такава.

- Не всички гангстери са убийци.

- Но несъмнено са готови да убиват, ако се наложи.

Джо кимна.

- Също като вас.

- Аз съм бизнесмен. Произвеждам продукт, който хората търсят. Никого не убивам.

- Но въоръжаваш кубински революционери.

- Това е кауза.

- За която умират хора.

- Има разлика - отвърна Естебан. - Аз убивам в името на нещо.

- На какво? На някакъв проклет идеал ли?

- Именно.

- И какъв е този идеал, Естебан?

- Че никой не бива да ръководи живота на другите.

- Интересно - отбеляза Джо. - Хората извън закона убиват по същата причина.

НЯМАШЕ Я.

Излязоха от гората и наближиха Шосе 41, но там нямаше и следа от Грасиела и моряка, останал да я преследва. На място­то висяха единствено жегата, жуженето на водните кончета й белият път.

Караха около половин километър по пътя, след което се върнаха до отбивката и продължиха на север още половин ки­лометър. На връщане Джо чу звук, който му заприлича на крясъ­ка на гарван или ястреб.

- Изключи двигателя, изключи го!

Естебан спря мотора и двамата се вгледаха в пътя, боровете, блатото зад тях и бялото небе в същия цвят като пътя.

Нищо. Нищо не се чуваше, освен жуженето на водните кон­чета, което Джо вече подозираше, че никога не спира - сутрин, обед и вечер сякаш живееш, долепил ухо до железопътни релси миг след като влакът е преминал по тях.

Естебан се облегна назад и Джо понечи да направи същото, но застина.

Стори му се, че зърна нещо в източна посока, по пътя, по който бяха дошли, нещо, което...

- Ето там — посочи той и в този момент тя изскочи от гъста­лака.

Не затича към тях и Джо осъзна, че е твърде умна, за да постъ­пи толкова глупаво. Така щеше да й се наложи да измине петде­сет метра през ниските храсти и млади фиданки.

Естебан запали мотора, джипът друсна в канавката и се върна на пътя, а Джо, вкопчил се в рамката на предното стъкло, чу изстрелите - силни изпуквания, странно приглушени дори тук в пустошта. От мястото си не виждаше стрелеца, но зърна бла­тото и разбра, че тя се е насочила към него. Побутна Естебан с крак и посочи с ръка наляво - малко по на югозапад от линията, по която се движеха в момента.

Естебан завъртя волана и Джо неочаквано зърна нещо тъмно­синьо, само за секунда, и видя главата на мъжа и изстрелите от пушката му. Пред тях Грасиела падна на колене в блатото, но Джо не разбра дали се бе препънала или я бе повалил куршум. Твърдата земя премина в кал, а стрелецът се намираше от дясната им страна. Естебан намали, когато джипът навлезе в блатото, и Джо изскочи навън.

Щеше да е сякаш е скочил на луната, ако луната беше зелена, блатните кипариси се извисяваха като огромни яйца от мътната зелена вода, а над дузината стволове на праисторически ин­дийски смокини се издигаха, застанали нащрек като стражи на замък. Естебан пое наляво с джипа, тъкмо когато Джо видя Грасиела да се стрелва между два блатни кипариса от лявата му страна. Нещо смущаващо тежко пропълзя през краката му и той чу гърмеж много по-близо до себе си. Куршумът откърти парче от кипариса, зад който се криеше Грасиела.