Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Живее ли ти се? - попита го Джо.

- Ще те убия.

- Явно ще живееш.

Джо се обърна към тримата кубинци, любители на стрелбата.

- Намерете още един от вашите и заведете този в килиите.

Той погледна към простреляния им другар, който лежеше свит на пода и с мъка дишаше през отворената си уста. Никак не изглеждаше добре - бе пребледнял като платно, а от корема му шуртеше прекалено много кръв. Джо коленичи до него, но в този миг момчето умря. Очите му бяха отворени и обърнати нагоре и надясно, сякаш се опитваше да си спомни рождения ден на жена си или къде бе оставил портфейла си. Лежеше на­страни, с една ръка извита под странен ъгъл зад гърба, а друга­та отпусната безжизнено над главата. Ризата му се бе набрала около ребрата и откриваше корема му.

Тримата, които го бяха застреляли, се прекръстиха и повля­коха великана покрай трупа и коленичилия до него Джо.

Когато затвори клепачите на момчето, Джо осъзна колко е младо. Можеше да е двайсетгодишно, дори по-малко - на шест­найсет. Той го обърна по гръб и скръсти ръце на гърдите му. Под дланите, точно до мястото, където се събираха най-долни­те ребра, кръвта излизаше през дупка с размер на монета.

Дион и хората му строиха хората от Националната гвардия до стената и Дион им нареди да се съблекат по гащи.

На пръста на мъртвото момче имаше венчална халка. Изглеж­даше изработена от евтина ламарина. Сигурно в някой от джо­бовете носеше снимка на жена си, но Джо нямаше намерение да я търси.

Липсваше и една от обувките му. Сигурно се бе изхлузила по време на стрелбата, но Джо не я видя около трупа. Докато Дион подкарваше гвардейците по долни гащи по коридора, Джо огле­да за обувката.

Не я видя. Сигурно беше под тялото на момчето. За миг му мина през ум да провери под трупа - струваше му се важно да намери обувката, - но го чакаха на портала, а и трябваше да смени униформата си.

Имаше чувството, че го наблюдават отегчени или безразлич­ни богове, когато дръпна ризата обратно върху корема на мом­чето и го остави да лежи с една обувка в локва от собствената му кръв.

ОРЪЖИЯТА ПРИСТИГНАХА пет минути по-късно, когато камионът паркира пред портала. Шофьорът беше матрос, не по-голям от момчето, на чиято смърт Джо току-що бе станал свидетел, но до него седеше офицер на около трийсет и пет години с преждевременно сбръчкано лице. На колана му ви­сеше колт 45-ти калибър, модел 1917 г., с протрита от употре­ба дръжка. Само след един поглед към светлите му очи Джо разбра, че ако някой от онези трима кубинци бе вдигнал оръ­жие срещу него в коридора, сега те щяха да лежат покрити с чаршафи на пода.

Документите, които му подадоха, ги идентифицираха като матрос Оруит Плъф и офицер Уолтър Крадик. Джо им върна личните карти и подписаната заповед, която Крадик му бе дал.

Крадик поклати глава и ръката на Джо увисна във въздуха.

- Това остава за вашия архив.

- Точно така - дръпна Джо ръка и им се усмихна извинител­но, но без да се престарава. - Снощи попрекалих със забавле­нията в Ибор. Знаете как е.

- Напротив, не знам - поклати глава Крадик. - Не пия алко­хол, Законът го забранява.

Той погледна през предното стъкло.

- До онази рампа ли да паркираме?

- Да. Ако искате, разтоварете сандъците и ние ще ги прене­сем вътре.

Крадик погледна към нашивката на рамото на Джо.

- Заповедта ни гласи да доставим и обезопасим оръжията, ефрейтор. Ще ги придружим чак до склада.

- Чудесно - отвърна Джо. - Закарайте ремаркето до рам­пата.

Той отвори портата и улови погледа на Дион. Дион каза нещо на Левака Даунър - най-умният от хората му - и тръгна към оръжейната.

Джо, Левака и още трима от хората на Пескаторе, всички облечени с ефрейторски униформи, последваха камиона до то- варната рампа. Бяха избрали Левака, защото бе умен и не губе­ше самообладание. Другите трима - Кормарто, Фасани и Паро- не - ги бяха взели, защото говореха английски без акцент. Като цяло можеха да минат за войници от запаса, макар че, докато прекосяваха плаца, Джо да забеляза, че косата на Пароне е твърда дълга дори за гвардеец.

От два дни не бе спал нормално и сега усещаше умората във всяка своя стъпка, във всяка мисъл, която се опитваше да фор­мулира.

Когато камионът спря със заден ход до рампата, Джо видя, че Крадик го наблюдава, и се зачуди дали възрастният мъж е подозрителен по принцип или Джо му бе дал повод за съмне­ния. И тогава осъзна нещо, от което му прилоша.

Беше изоставил поста си.

Беше оставил портала без пазачи. Нито един войник не би постъпил така, та бил той и гвардеец с махмурлук.