Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

ДЖО СЕ ВЪРНА НА ПРИСТАНИЩЕТО тъкмо навреме, за да види как камионите от конвоя пристигат на кея. Екипажът из­лезе на групи от по петдесет човека, трескаво оглеждащи окол­ните покриви.

Камионите напуснаха пристанището в колона и веднага се разделиха с по двайсет моряци във всеки - първият пое на из­ток, вторият на югозапад, третият на север и така нататък.

- Някаква следа от Мани? - обърна се Джо към Дион.

Дион кимна мрачно и посочи през тълпата отвъд сандъците с оръжията. Там на ръба на кея лежеше платнен чувал с труп, завързан през краката, гърдите и врата. След известно време пристигна бяла камионетка, взе тялото и потегли, ескортирана от Бреговата охрана.

Малко след това и последният камион от конвоя на кея избръмча, направи обратен завой, спря с изсвистяване, слива­ло се с крясъците на чайките, и отиде на заден ход до сандъците. Един моряк скочи от него и отвори вратата на каросерията.

Няколкото моряци, останали на кораба „Мърси“, започнаха да товарят, всички въоръжени с автомати, а повечето и с ножове, закачени на коланите. На кея ги чакаше офицерът, донесъл за­поведта, докато те се строяваха до трапа.

Сал Урсо, който работеше в централния букмейкърски пункт на Пескаторе в Южна Тампа, се приближи и подаде на Дион връзка ключове.

Дион го представи на Джо и двамата се здрависаха.

Сал каза:

- На двайсетина метра зад нас е. Резервоарът е пълен дого­ре, на седалките има униформи - той огледа Дион - от глава до пети. - Трудно намерихме твоя размер, господинчо.

Дион го плесна леко по бузата.

- Какво е положението в града?

- Навсякъде гъмжи от полицаи, но търсят испанци.

- А не кубинци, така ли?

Сал поклати глава.

- Ядоса здраво целия град, синко.

Последните моряци се строиха и офицерът им даде заповед, като посочи към сандъците.

- Време е да тръгваме - каза Джо. - Радвам се, че се запоз­нахме, Сал.

- И аз, сър. Ще се видим там.

Отдалечиха се от струпалите се зяпачи и намериха камиона там, където Сал им бе казал - товарна платформа с метално ремарке и стоманено скеле, покрито с платнище. Качиха се бързо в кабината, Джо включи на първа и завиха бавно по Де­ветнайсета улица.

Двайсет минути по-късно отбиха встрани на Шосе 41 до гора от дългоиглени борове, по-високи, отколкото Джо някога си бе представял, че могат да растат дърветата, заобиколени от по- ниски иглолистни дървета и блатни ели, които се издигаха сред палмови шубраци и широколистни храсталаци. По мириса усети, че някъде наблизо, източно от тях, има мочурище. Грасиела ги чакаше до дърво, чийто ствол явно бе прекършен по средата при неотдавнашна буря. Бе се преоблякла и сега носеше крещяща вечерна рокля от черен тюл. Огърлицата от имитиращи злато мъниста, черните пайети и дълбокото деколте, от което надничаха гърдите и чашките на сутиена й, допълваха впечат­лението, че е купонджийка, лудяла дълго след приключването на веселбата, и с настъпването на деня се е озовала в един мно­го по-жесток свят.

Джо я видя през предното стъкло и не слезе от камиона. В ушите му бумтеше собственото му дишане.

- Мога аз да го направя вместо теб - каза Дион.

- Не. Планът е мой и аз поемам отговорността.

- Това не ти пречи да възлагаш някои от другите задачи на мен.

Джо обърна глава към Дион.

- Да не си мислиш, че изгарям от желание да го направя?

- Виждам как се гледате - сви рамене Дион. - Може тя да си пада по по-грубата игра. Може и на теб да ти харесва.

- За какво, по дяволите, говориш? Как сме се били гледали. Ти си гледай работата, а не нея.

- При цялото ми уважение - отвърна Дион, - ти трябва да направиш същото.

Мамка му, помисли си Джо, щом човек се почувства уверен, че няма да го убиеш, започва да ти се качва на главата.

Джо слезе от камиона под погледа на Грасиела. Тя вече бе свършила част от работата - роклята бе скъсана на лявото й рамо, по лявата й гърда имаше няколко драскотини и бе преха­пала долната си устна достатъчно силно, че да пусне кръв. До­като Джо вървеше към нея, тя извади носна кърпа и попи кръвта.

Дион също слезе от камиона и двамата обърнаха глави към него. Той вдигна униформата, която Сал Урсо му бе оставил.

- Вие си вършете работата, а аз ще се преоблека -изкиска се той и тръгна към ремаркето.

Грасиела протегна дясната си ръка.

- Нямаш много време.

Изведнъж Джо осъзна, че не знае как да държи друг човек за ръката. Струваше му се неестествено.

- Побързай - подкани го тя.

Джо пое дланта й в своята. Кожата й бе много по-груба от всяка друга женска ръка, която бе докосвал. Месестата част на дланта й бе твърда като камък от свиване на пури по цял ден, тънките пръсти бяха силни като слонова кост.