Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Жегата не ти понася - каза тя.

- Моля?

- Непрекъснато си вееш с длан или с шапка. Забелязах как правиш гримаси, когато погледнеш към слънцето, сякаш искаш да го накараш да залезе по-бързо.

- Не предполагах, че е толкова очевидно.

- Ето, сега пак го правиш.

Беше права. Джо си вееше с шапката.

- С тази непоносима жега все едно сме на Слънцето. По дя­волите, все едно сме вътре в самото Слънце. Боже, как изобщо живеете тук на юг?

Грасиела се облегна назад и изви прекрасната си кафява шия върху облегалката от ковано желязо.

- На мен никога не ми става прекалено топло.

- Значи не си в ред.

Тя се засмя, затвори очи и Джо видя как звукът пробягва на горе по гърлото й.

- Да - отвърна Грасиела, поклати глава, отвори очи и се взря в него. - Защо?

Джо подозираше - не, бе убеден, - че онова, което бе изпит­вал към Ема, е любов. Истинска любов. Следователно чувство­то, което предизвикваше в него Грасиела Коралес, трябваше да е похот. Само че похот, каквато никога досега не бе усещал. Бе ли виждал толкова черни очи? От всяко нейно движение струе­ше някаква апатия - от походката и начина, по който пушеше пури, до жеста, с който взимаше молив от писалище, - така че лесно си представяше тези мудни движения с тялото й просна­то върху неговото, докато той влиза в нея, а тя издишва бавно в ухото му. Апатията й обаче не приличаше на мързел, а на пре­цизност. Не бе подвластна на времето; тя управляваше време­то и се размърдваше, когато желаеше.

Нищо чудно, че монахините така яростно заклеймяваха гре­ховните плътски копнежи. Те можеха да те обсебят по-неумолимо и от рак. И да те убият два пъти по-бързо.

- Защо? - попита той без дори да помни докъде бе стигнал разговорът.

Грасиела го погледна с любопитство:

- Да, защо?

- По работа - отвърна той.

- Аз дойдох по същата причина.

- За да свиваш пури?

Тя изправи гръб, вирна брадичка и кимна.

- Тук плащат много по-добре отколкото за която и да било работа в Хавана. Повечето пари изпращам на семейството си. Когато освободят съпруга ми, ще решим къде да живеем.

- О, значи си омъжена.

- Да.

В погледа й проблесна триумф, но дали не си бе въобразил?

- Съпругът ти обаче е в затвора.

Тя кимна.

- Но не заради нещата, които ти вършиш.

- Какво върша аз?

Тя махна с ръка.

- Дребни мръсни престъпления.

- Значи с това се занимавам - кимна той. - Да не се чудя повече.

- Ейдън се бори за по-висша кауза.

- И какви присъди дават за подобни работи?

Лицето й помръкна, шегите бяха приключили.

- Измъчваха го, за да издаде съучастниците си - мен и Есте­бан. Той обаче не ни издаде, каквито и мъчения да му прила­гаха.

Тя стисна зъби, а очите й пламтяха като светкавиците, които Джо видя предишната вечер в небето.

- Не пращам парите на своето семейство, защото нямам та­кова. Пращам ги на семейството на Ейдън, за да го измъкнат от онзи проклет затвор и да ми го върнат.

Само похот ли изпитваше или и още нещо, което не можеше да определи съвсем? Може би се дължеше на умората, двете години в затвора и жегата. Вероятно. И въпреки това не успя­ваше да се отърси от усещането, че го привлича частица от нея, която е безвъзвратно прекършена, някаква смесица от страх, гняв и надежда. Нещо в нея, което подръпваше тъничка струна в душата му.

- Мъжът ти е щастливец - каза той.

Тя отвори уста, преди да осъзнае, че не може да отговори с хаплива забележка.

- Голям късметлия е - Джо стана и остави няколко монети на масата. - Време е за телефонния разговор.

ОБАДИХА СЕ ОТ ТЕЛЕФОН в задната част на банкрутирала тютюнева фабрика в източната част на Ибор. Седнаха на пода в прашния кабинет и Джо набра номера, докато Грасиела хвърли последен поглед на съббщението, което той бе напечатал на пишеща машина предишната вечер около полунощ.

- Новинарската редакция - отговори мъжки глас в другия край на линията и Джо подаде слушалката на Грасиела.

- Поемам отговорността за снощния триумф над американ­ския империализъм. Чухте за бомбата на кораба „Мърси“, нали?

Джо чу как мъжът отвърна:

- Да, да, чух.

Грасиела продължи:

- Обединеният народен фронт на Андалусия поема отговор­ността. Планираме нападение и срещу самите моряци и всички американски въоръжени сили, докато Куба не бъде върната на истинския си притежател - испанския народ. Дочуване.

- Чакайте, чакайте, кажете за нападението срещу моряците...

- Докато затворя, вече ще са мъртви.

Тя затвори и погледна Джо.

- Това ще ги накара да се размърдат - рече той.