Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Той се обърна към Дион, който прочете мислите му.

- Предполагам, че са започнали да трошат онази кръчма пре­ди десет минути.

Зачакаха. Металният окачен мост още бе топъл от жарещото августовско слънце през деня.

След пет минути един от полицаите отиде да вдигне звъня­щия телефон на палубата на патрулната лодка. Няколко се­кунди по-късно слезе тичешком по трапа и плесна партньора си по рамото. Двамата се спуснаха към полицейската кола на кея. В края на пристанището завиха наляво и се насочиха към Ибор, по-точно към клуб на Седемнайсета улица, където де­сетина от хората на Дион в този момент пребиваха около двай­сет моряци.

- Признай си - усмихна се Дион на Джо.

- Какво?

- До момента всичко върви като по вода.

- Засега - отвърна Джо.

До него Грасиела дръпна от пурата си.

Звукът достигна до тях като ехо на изненадващо приглушено избумтяване. Гърмът не бе силен, но мостът под краката им се разклати за миг и всички разпериха ръце сякаш се возеха на един велосипед. Корабът „Мърси“ потрепери. Водата около него се разля на малки вълнички, които се блъснаха в кея. Пушек, гъст и сив като стоманена вълна, изригна от дупка в корпуса с размерите на пиано.

Пушекът ставаше по-гъст, по-черен и след няколко секунди взиране в него Джо различи жълта топка да разцъфва през за­весата, пулсираща като живо сърце. Взира се в нея, докато не зърна червени пламъци да се смесват с жълтите, но в следва­щия момент и двата цвята изчезнаха зад кълбата дим, които вече бяха почернели като пресен катран. Пушекът изпълни при­станището и се понесе към града отвъд канала, закривайки не­бето.

Дион се разсмя. Джо го погледна в очите, но Дион не спираше да се смее, да поклаща глава и да му кима.

Джо разбра какво значи кимането - ето това бе причината да станат престъпници. За да изживяват моменти, които застрахователите, шофьорите на камиони, адвокатите, банковите чиновници, дърводелците и търговските посредници никога нямаше да изпитат. Мигове на този свят без предпазни мрежи - без някой да те хване и да те спаси. Джо гледаше Дион и си спомни как се бе почувствал, след като разбиха първия си ве­стникарски павилион на Боудиън Стрийт, когато бяха тринайсетгодишни: Най-вероятно ще умрем млади.

Но колко хора, които пристъпваха в тъмата на последния си час и се отправяха към черната пустош на забуления в мъгла отвъден свят, можеха да погледнат през рамо и да кажат: „Ня­кога взривих транспортен кораб, тежащ десет хиляди тона“?

Джо отново срещна очите на Дион и се изкиска.

- Той не излезе - каза Грасиела до него, вперила поглед в кораба, който вече едва се виждаше сред пушека.

Джо не продума.

- Мани - поясни Грасиела, макар да нямаше нужда.

Джо кимна.

- Мъртъв ли е? - попита тя.

- Не знам - отвърна той, но си помисли: „Дано“.

ПРИЗОРИ МОРЯЦИТЕ РАЗТОВАРИХА оръжията на кея. Под първите слънчеви лъчи капчиците роса, обсипали сандъ­ците, започнаха да се изпаряват. Пристигнаха няколко по-малки корабчета, от които слязоха моряци, следвани от офицери, и огледаха дупката в корпуса. Джо, Естебан и Дион се разхожда­ха из тълпата, събрала се зад полицейските кордони, и чуха, че корабът е заседнал на дъното на залива и има известни съмне­ния дали ще успеят да го извадят. Говореше се, че военномор­ският флот ще изпрати баржа с кран от Джаксънвил за тази цел. За оръжията щяха да изпратят в Тампа кораб, достатъчно голям да поеме товара. Междувременно трябваше да ги скла­дират някъде.

Джо си тръгна от пристанището. Срещна се с Грасиела в ка­фене на Девето Авеню. Седнаха навън под каменна арка с коолони, загледани в един трамвай, който тракаше по релсите в средата на булеварда и спря пред тях. Няколко пътници слязоха и трамваят отново потегли с дрънчене.

- Някаква следа от него? - попита Грасиела.

Джо поклати глава.

- Но Дион е там и наблюдава. Нареди на двама души да се разхождат из тълпата, за да...

Той сви рамене и отпи от кубинското си кафе. Цяла нощ бе будувал, а не бе спал добре и предишната, но стига да имаше кубинско кафе, имаше чувството, че може да не спи цяла сед­мица.

- Какво слагат в това кафе? Кокаин ли?

- Обикновено кафе си е - отвърна Грасиела.

- Все едно да кажеш, че водката е сок от картофи - Джо допи чашата и я върна върху чинийката. - Липсва ли ти?

- Куба ли?

- Да.

Тя кимна:

- Много.

- Тогава защо си тук?

Грасиела погледна към улицата, сякаш на отсрещния трото­ар виждаше Хавана.