Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Придвижваха се с друсане по неравния път известно време, след което спряха в задръстване и Джо се бореше с порива да изскочи от колата, да зареже Дион и да избяга. Кой нормален човек би превозвал бомба в колата си? Кой?

Някой ненормален. Човек, който си проси смъртта. Някой, който смята, че щастието е лъжа, с която да го държат покорен. Но Джо бе изпитвал щастие; бе познал това чувство. И сега рискуваше да се лиши от всяка възможност да го изпита отно­во, за да превози експлозив, достатъчно мощен, че да изпрати трийсеттонен мотор през стоманен корпус.

От него нямаше да остане нищо. Нито кола, нито дрехи. Трий­сетте му зъба щяха да се пръснат из залива като монети във фонтан. Голям късмет щеше да е, ако открият някоя костица, която да изпратят в семейния парцел в гробище „Седар Гроув“.

Последният километър и половина бе най-тежък. Слязоха от моста и поеха по черен път успоредно на железопътни релси, където мочурливата земя отдясно съхнеше на жегата, а дупки­те бяха нагъсто. Миришеше на плесен и на тварите, пропълзе­ли и умрели в пукнатините на сухата кал, където щяха да стоят, докато се превърнат във вкаменелости. Навлязоха сред горич­ка мангрови дървета, където пътят бе обсипан с локви и нео­чаквани дълбоки дупки и след още няколко минути по разнеби­тените коловози пристигнаха пред колибата на Даниел Десуза, един от най-надеждните майстори на тайници.

Той им бе приготвил кутия за инструменти с фалшиво дъно- Обясни им, че е изцапал кутията до степен, че не само миришеше на масло и грес, а и на старо. Инструментите в нея обаче бяха скъпи и добре поддържани, някои увити с мушама, но всич­ки до един наскоро почистени и смазани.

На кухненската маса в едностайната си колиба Десуза им показа как се отваря дъното на кутията. Бременната му жена мина с клатушкане покрай тях на път за клозета, а двете му деца си играеха на пода с две кукли, съшити от парцали с касапска прецизност. Джо забеляза на пода един дюшек за децата и един за възрастните без чаршафи и възглавници. Кучето - мелез - влизаше и излизаше през входната врата, душейки сред бръмченето на мухи и комари, докато Даниел Десуза инспек­тира лично произведението на Шелдън от любопитство или поради чиста лудост, Джо не бе сигурен, тъй като вече бе претръпнал и чакаше да се срещне със създателя си, докато Десуза чоплеше бомбата с отвертка, а жена му се върна и шляпна кучето. Децата се скараха заради парцалените кукли и писнаха пронизително, докато Десуза не хвърли красноречив поглед на жена си. Тя остави кучето и се зае да шляпа децата по лицата и вратовете.

Децата завиха от изненада и възмущение.

- Майсторска изработка, момчета - каза Десуза. - Послани­ето ви ще бъде чуто.

По-малкото дете, момченце на около пет години, спря да пла­че. Допреди миг виеше стреснато и разярено, но когато млъкна, го направи, сякаш душата му угасна като духната кибритена клечка, а лицето му стана безизразно. Детето взе един от гаеч­ните ключове на баща си от пода и удари кучето по главата. Кучето изръмжа и като че ли се канеше да се нахвърли върху момчето, но размисли и излезе от колибата.

- Един ден ще пребия това куче или това момче - каза Десу­за, без да вдига очи от кутията с инструменти. - Ще пребия едно от двете до смърт.

ДЖО СЕ СРЕЩНА С БОМБАДЖИЯТА, Мани Бустаменте, в библиотеката до „Сиркуло Кубано“, където всички, освен Джо, пушеха пури, дори Грасиела. Навън по улиците бе същата история - девет-, десетгодишни хлапета се разхождаха с пури, дебели колкото краката им, в уста. Всеки път, когато запалеше някоя от своите леки цигари „Мурад“, имаше чувството, че це­лият град му се смее, но от пурите го болеше глава. Онази ве­чер обаче, докато оглеждаше библиотеката през кафявата пе­лена от дим, надвиснала над главите им, си помисли, че ще тряб­ва да свиква с главоболията.

Мани Бустаменте бил строителен инженер в Хавана. За не­щастие синът му участвал в Студентската федерация на Хаван­ския университет, която се опълчила срещу режима на Мачадо. Мачадо затворил университета и закрил федерацията. Един ден няколко униформени военни отишли в дома на Мани Буста­менте малко след изгрев слънце. Повалили сина му на колене на кухненския под, застреляли го в лицето, след което застре­ляли съпругата на Мани, която ги нарекла животни. Мани пра­тили в затвора. След като излежал присъдата си, му намекнали, че би било чудесно, ако напусне страната.

Мани разказа това на Джо в библиотеката в 10 ч. същата вечер. Джо предположи, че това има за цел да го увери колко предан е Мани на каузата. Джо не се съмняваше в предаността му; съмняваше се обаче в бързината му. Мани бе висок метър и петдесет и осем с тяло като гърне за боб. Задъхваше се да изка­чи и няколко стъпала.