Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Опитваме се да не го превръщаме в основно занимание.

Тя ги погледна през рамо.

- Много е невъзпитано.

- Аз съм от Италия - каза Дион.

- И там хората са невъзпитани.

Грасиела ги поведе през бална зала на втория етаж със сним­ки по стените, изобразяващи кубинци, събрани в същата тази зала. На някои от кадрите хората позираха, други бяха запеча­тали атмосферата на танци в разгара си в клуба, ръце размаха­ни във въздуха, извити бедра, развети поли. Вървяха бързо, но Джо бе убеден, че на една от снимките видя самата Грасиела. Пе бе съвсем сигурен, защото жената от фотографията се смееше, отметнала назад разпуснатата си коса, а той не можеше да си представи жената пред себе си с пуснати коси.

След балната зала имаше стая за билярд и Джо започна да си мисли, че някои кубинци си живеят доста добре. От билярдната зала влязоха в библиотека с тежки бели завеси и четири дървени стола. Мъжът, който ги чакаше там, се приближи с широка усмивка и им стисна енергично ръцете.

Естебан. Здрависа се с тях така, сякаш снощи не се бяха сре­щали.

- Аз съм Естебан Суарес, господа. Радвам се, че дойдохте. Заповядайте, седнете.

Джо и Дион се настаниха, а Дион попита:

- Да нямате двойник?

- Моля?

- Снощи прекарахме заедно цял час, а сега се здрависвате с нас все едно сме непознати.

- Снощи се срещнахте със собственика на „Тропикале“. Тази сутрин се срещате със секретаря на „Сиркуло Кубано“ - Есте­бан се усмихна, сякаш бе учител, който търпеливо обяснява урока на деца, застрашени да повтарят класа. - Както и да е, благодаря за помощта.

Джо и Дион кимнаха мълчаливо.

- Разполагам с трийсет души - продължи Естебан, - но ще ми трябват още трийсет. Вие колко можете да...

- Ние няма да ви даваме хора. Всъщност няма да се ангажи­раме с нищо.

- Нима? - Грасиела погледна към Естебан. - Не разбирам.

- Дойдохме да ви изслушаме - каза Джо. - А дали ще се анга­жираме, тепърва ще видим.

Грасиела седна до Естебан.

- Моля ви, не се дръжте сякаш имате избор. Вие сте гангсте­ри, които зависят от продукт, който се набавя само от един- единствен човек. Ако откажете, доставките ви спират.

- И в такъв случай ще започнем война - отвърна Джо. - Ко­ято ще спечелим ние, защото имаме много хора, а ти, Естебан, нямаш. Проучих въпроса. Искаш да рискувам живота си в схват­ка с военните? Ще се изправя срещу няколко десетки кубинци по улиците на Тампа. Поне ще знам за какво се боря.

- За печалба - каза Грасиела.

- За прехраната си - поправи я Джо.

- Която изкарвате с престъпления.

- А вие какво правите? - той се наведе напред и огледа стая­та. - Седите си тук и си броите персийските килими?

- Аз свивам цигари, мистър Кофлин, в „Ла Троха“. Седя на дървен стол и работя от десет сутринта до осем вечерта всеки ден. Когато вчера ме изпивахте с поглед на перона...

- Не съм ви изпивал с поглед.

- ... бях излязла през първия си почивен ден от две седмици насам. А когато не съм на работа, съм доброволка тук - ус­михна се горчиво тя. - Не се оставяйте хубавата рокля да ви заблуди.

Роклята й бе още по-износена от вчерашната - памучна с широк пояс и волани, минала от мода преди поне две години и носена толкова често, че първоначалният й цвят бе станал не съвсем бял, но и не съвсем бежов.

- Клубът е построен с дарения - обясни невъзмутимо Естебан. - И продължава да се издържа по същия начин. Когато кубинците излязат в петък вечер, искат да отидат на място, за което да се облекат официално, място, на което да се почувст­ват като у дома си в Хавана, място със стил. Искат малко блясък.

Той щракна с пръсти.

- Тук никой не ни нарича мазни латиноси или чернилки. Мо­жем да разговаряме на собствения си език, да пеем песните и да рецитираме стиховете на поетите си.

- Звучи чудесно. Тогава, кажи ми, защо да обера поетично военноморски кораб по твоя поръчка, вместо да разбия цялата ти организация?

При тези думи Грасиела отвори уста с гневен поглед, но Естебан постави ръка на коляното й и я спря.

- Съгласен съм, вероятно бихте могли да разтурите органи­зацията ми. Но какво ще спечелите, освен няколко сгради? Всичите ми маршрути за снабдяване, хората, с които работя в Хавана, всичките ми служители в Куба - те никога няма да правят бизнес с вас. Тъй че наистина ли искате да заколите златната кокошка само за няколко постройки и каси отлежал ром?

Джо отвърна на усмивката му с усмивка. Започваха да се разбират. Още не се уважаваха, но несъмнено тази възможност бе налице.

Джо посочи с палец зад себе си.