Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Дион го гледаше със засъхващи по лицето сълзи.

- Погледнато отстрани, Джо, тя беше дупката.

КОГАТО ДЖО СЕ ВЪРНА В ХОТЕЛА, управителят излезе иззад бюрото и му подаде няколко съобщения. Всички бяха обаждания от Мазо.

- Имате ли денонощен оператор? - попита той.

- Разбира се, господине.

Джо се качи в стаята си, обади се на рецепцията и опера­торът го свърза. На Северния бряг на Бостън звънна телефон и Мазо вдигна. Джо си запали цигара и му разказа за случилото се през този дълъг ден.

- Искат да обереш кораб? - попита Мазо.

- Да, кораб на военноморските сили.

- А получи ли отговор на онова, което те интересуваше?

- Да.

- И?

- Не ме е изпортил Дион. - Джо съблече ризата си и я хвърли на пода. - Бил е брат му.

„СИРКУЛО КУБАНО“ беше най-новият светски клуб в Ибор. Испанци бяха построили първия - „Сентро Еспаньол“, на Сед­мо Авеню през последното десетилетие на XIX в. В началото на XX в. група северни испанци се бе отцепила от „Сентро Ес­паньол“ и бе основала „Сентро Астуриано“ на ъгъла на Девета и Небраска Стрийт.

Италианският клуб се намираше на две пресечки от „Сентро Еспаньол“ на Седмо Авеню, а и двете сгради бяха сред най- скъпите постройки в Ибор. Кубинците обаче, спазвайки нис­шия си статут в общността, трябваше да се задоволят с по-малко престижен квартал. „Сиркуло Кубано“ се намираше на ъгъла на Девето Авеню и Четиринайсета улица. Срещу него имаше шивашко ателие и аптека, като цяло порядъчни магазини, но в съседство с клуба се намираше публичният дом на Силвана Падия, който обслужваше работниците от цигарените фабри­ка а не ръководството им, тъй че свиванията с ножове бяха Честа гледка, а проститутките бяха болнави и нечистоплътни.

Когато Дион и Джо спряха до бордюра, една проститутка с омачкана от предишната вечер рокля излезе от малка уличка две сгради по-нагоре. Тя мина покрай тях, приглаждайки воланите на полата си, и на Джо му се стори много стара, пречупена от живота и отчаяно нуждаеща се от питие. Изглеждаше около осемнайсетгодишна. Мъжът, който излезе от уличката след нея носеше костюм и бяла сламена шапка и хвана противоположе­ната посока, подсвирквайки си. Джо изпита безразсъден порив да слезе от колата, да го догони и да блъска главата му в стени­те на сградите по Четиринайсета, докато от ушите му не рукне кръв.

- Това наша собственост ли е? - попита Джо и кимна с бра­дичка към публичния дом.

- Имаме дял в него.

- Тогава нашият дял настоява момичетата да не работят по задните улички.

Дион го погледна така, сякаш искаше да се увери, че Джо говори сериозно.

- Добре, ще проуча въпроса, отче Джо. А сега може ли да се съсредоточим върху належащите дела?

- Съсредоточавам се.

Джо огледа вратовръзката си в огледалото за обратно виж­дане и слезе от колата. Тръгнаха по тротоара, вече толкова на­грят в осем сутринта, че усещаше топлината дори през подмет­ките на обувките си. Жегата затрудняваше мисловния му про­цес. А Джо имаше отчаяна нужда да помисли. Имаше купища мъже, по-силни, по-смели и по-добре боравещи с оръжие от него, но по ум и съобразителност имаше чувството, че може да се мери с всеки и дори да има предимство. Би било добре обаче някой да врътне кранчето на шибаната жега.

Концентрирай се. Съсредоточи се. Ще се сблъскаш с про­блем, който трябва да разрешиш. Как да облекчиш товара на американски военноморски кораб с шейсет сандъка оръжия, без да те убият или осакатят?

Когато изкачиха стъпалата на „Сиркуло Кубано“, на входната врата излезе да ги посрещне жена.

Честно казано, Джо имаше идея как да вземе оръжията, но тя изхвърча от главата му, щом видя жената отблизо и постепенн я разпозна. Беше жената, която видя на гарата вчера, жената с пиринчен цвят на кожата и дългата гъста черна коса, каквато Джо не бе виждал дотогава, и която се мереше по цвят само с абаносовите й очи, тъмни и приковани в него.

- Сеньор Кофлин? - протегна тя ръка.

- Да - отвърна Джо и пое дланта й.

- Грасиела Коралес - жената издърпа ръка от неговата. - Закъсняхте.

Въведе ги в сградата по покрит с черни и бели плочи под до мраморно бяло стълбище. Вътре бе много по-хладно, а високи­те тавани, тъмната ламперия и мраморът щяха да удържат на жегата още няколко часа.

Грасиела Коралес заговори с гръб към Джо и Дион.

- От Бостън сте, нали?

- Да - отвърна Джо.

- Всички ли бостънски мъже зяпат нагло жените по желе­зопътните гари?