Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Благодаря.

- Не ми благодари. Никак не е лош означава, че не е и много добър. Кога възнамерявате да го направите?

- Тази вечер в 10 ч. Очаква се нощта да е облачна.

- Идеално би било да се действа посред нощ, да речем към 3 ч. Почти всички ще са заспали. Няма да се притесняваме, че някой ще тръгне да се прави на герой, ще има малко свидетели. Само това е шансът на вашия човек да се върне жив от кораба - Джо сплете ръце зад тила си и помисли малко. - Механикът кубинец ли е?

- Да.

- Колко е черен?

- Не виждам какво общо има... - започна Естебан.

- По-скоро като теб ли е или по-скоро като нея?

- С много светла кожа е.

- Значи може да мине за испанец.

Естебан погледна към Грасиела и после пак се обърна към Джо.

- Със сигурност.

- Защо ви интересува това? - попита Грасиела?

- Защото след онова, което ще причиним на военноморския флот на САЩ, ще го запомнят. И ще го издирват, докато не го хванат.

- И какво ще сторим на военноморския флот на САЩ? - Попита Грасиела.

- За начало ще взривим техен кораб.

БОМБАТА НЕ ПРЕДСТАВЛЯВАШЕ кутия с пирони и парчета метал, купена евтино от някой уличен анархист. Беше много по-внимателно и прецизно изработена. Или поне така им казаха.

Един от барманите в кръчма на Пескаторе на Сентръл Аве­ню в Сейнт Питърсбърг на име Шелдън Боудър бе прекарал голяма част от живота си между двайсетата и трийсетата си годишнина в обезвреждане на бомби в морската пехота. През 1915 г. бе изгубил крака си в Хаити заради дефектна комуникационна апаратура по време на окупацията на Порт-о-Пренс и все още се гневеше по въпроса. Изработи им чудно взривно устройство - метален квадрат с размерите на кутия за детски обувки. Боудър обясни на Джо и Дион, че я е напълнил със сачмени лагери, метални топки за брава и достатъчно барут, че да пробие тунел в паметника на Вашингтон.

- Трябва да го поставите точно под мотора - Шелдън бутна опакованата в кафява хартия бомба по бара към тях.

- Не искаме просто да взривим мотора, а да пробием корпу­са - каза Джо.

Шелдън засмука горните си изкуствени зъби, вперил поглед в бара, и Джо осъзна, че го е обидил. Изчака го да се изкаже.

- А какво си мислите, че ще стане - отвърна Шелдън, - кога­то мотор с размерите на шибан автомобил изхвърчи през кор­пуса и цопне в залива Хилсбъро?

- Не искаме обаче да вдигнем във въздуха цялото пристани­ще - напомни му Дион.

- Тази красавица - потупа Шелдън пакета - е целенасочена. Няма да ви засегне, ако стоите пред нея, когато избухне.

- Колко е, хм, стабилна? - попита Джо.

Очите на Шелдън се насълзиха.

- И да я удряте с чук цял ден, тя ще ви прости - той погали кафявата хартиена опаковка сякаш беше котка. - Хвърлете я във въздуха, и дори няма да е нужно да се отдръпвате, когато падне.

Той кимна няколко пъти на себе си, мърдащ мълчаливо уст­ни, и Джо и Дион се спогледаха. Ако този не бе съвсем с всич­кия си, значи се канеха да сложат произведена от него бомба в колата и да прекосят с нея целия Тампа Бей.

Шелдън вдигна пръст.

- Само с една малка уговорка.

- Една малка какво?

- Подробност, която трябва да знаете.

- И каква е тя?

-Той им се усмихна извинително.

- Който запали фитила, трябва да бяга бързо.

ПЪТЯТ ОТ СЕЙНТ ПИТЪРСБЪРГ до Ибор бе четирийсет ки­лометра и Джо броеше всеки метър от него. Всяка дупка, всяко подскачане на колата. Всяко издрънчаване на шасито вещаеше неизбежна смърт. С Дион не споменаха нищо за страха, защо­то не се налагаше. Той изпълваше очите им, колата, придаваше остър мирис на потта им. През повечето време гледаха право напред, като от време на време отклоняваха очи към залива, Докато прекосяваха моста „Ганди“, а ивицата суша от двете им страни се открояваше ослепително бяла на фона на мъртвешки синята вода. Пеликани и чапли литваха от перилата. Много от пеликаните замръзваха във въздуха и рязко се спускаха надолу Като простреляни. Гмурваха се в спокойното море и излизаха с Гърчещи се риби в клюновете, отваряха уста и рибите, незави­симо от размера си, изчезваха в тях.

Дион мина през дупка в пътя, после през метална скоба в моста, после друсна в друг трап. Джо затвори очи.

Слънцето налагаше предното стъкло с неумолими лъчи и ог­нен дъх.

Дион стигна до другия край на моста, където паважът преми­наваше в смесица от счукани мидени черупки и чакъл, двете ленти се сливаха в една и пътят изведнъж се превърна в мозай­ка от различни настилки.

- Искам да кажа... - започна Дион, но не довърши.