Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Свещениците и войниците имат особе­ни пристрастия.

Твърде късно е да бъда добър.

НЯКОЛКО ГОДИНИ ПО-КЪСНО, на едно корабче в Мек­сиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в откри­то море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му - и добро, и лошо, - бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд.

Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сут­рин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло няма­ха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите.

Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през праз­ния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пие­щи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари.

Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столо­вете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят.

Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо.

Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот.

„Нищо работа“, бе казал Тим Хики. „Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печал­бите.“

А не петима въоръжени бандити, които играят покер.

Един от играчите попита:

- Знаете ли кой е собственикът на заведението?

Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него - Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати „Томпсън“ за предстояща вой­на. Вече се бе разчуло - избираш страна или надгробна плоча.

Джо заяви:

- Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада.

Мъжът до Лумис отново си отвори устата.

- Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв.

Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата.

Джо нареди:

- Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти.

Брени Лумис прикова Джо с поглед.

- Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, мом­че. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега.

Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба „Меканикс Хол“ и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чу­вал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство.

Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му по­сочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна. Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха.

Джо се обърна към момичето.