Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним.

Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него - момиче на неговата възраст, на около двайсет годи­ни, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу.

Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бар­толо прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите па­даха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, -но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета.

Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита:

- Какво ще желаят господата към обира си?

Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше.

- Парите от масата, ако обичате.

- Веднага, господине.

Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия.

Момичето събра купчината със залози от центъра на масата - Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, - а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали.

Джо огледа стаята - рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за теле­фонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано „Т“ за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят.

Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни - напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар.

Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара - тоа­летната изобщо не беше тоалетна.

Това беше сейфът.

Сейфът на Албърт Уайт.

Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни - първият студен уикенд на октомври, - Джо подозира­ше, че зад вратата има едно малко богатство.

Малкото богатство на Албърт Уайт.

Момичето се върна при него с торба, пълна със залозите от покера.

- Десертът ви, господине - подаде му тя чувалчето.

Пронизителният й поглед го смущаваше. Тя не просто се взи­раше в него, а през него. Джо бе убеден, че вижда лицето му зад кърпата и нахлупената ниско шапка. Някоя сутрин щеше да се размине с нея на път до павилиона за цигари и щеше да я чуе как изкрещява: „Това е той!“. Нямаше да има време дори да затвори очи преди куршумите да се врежат в тялото му.

Той взе торбата и разклати белезниците на един пръст.

- Обърнете се.

- Да, господине, веднага.

Момичето се обърна с гръб към него и кръстоса ръце зад себе си. Кокалчетата й се притискаха в кръста, пръстите й ви­сяха над дупето и Джо се усети, че последното, което му трябва в момента, е да зяпа нечий задник.

Той щракна белезниците около китките й.

- Ще бъда внимателен.

- Не се притеснявайте заради мен - погледна го тя през рамо. - Просто се опитайте да не оставяте белези.

Боже!

- Как се казвате?

- Ема Гулд. А вие?

- Издирвания.

- Кой ви издирва? Всички момичета или само полицаите?

Джо не можеше да говори с нея и да наблюдава стаята едно­временно, затова я обърна към себе си и извади от джоба си парцал, за да й запуши устата. Парцалите всъщност бяха мъжки чорапи, които Паоло Бартоло бе откраднал от работното си място в „Улуъртс“.

- Смятате да сложите чорап в устата ми.

- Да.

- Чорап. В устата ми.

Чисто нов е, уверявам ви.

Тя повдигна вежди със същия като на косата й цвят на потъмнял месинг и меки и лъскави като хермелин.

- Не бих ви излъгал - добави Джо и усети, че казва самата истина.

- Лъжците обикновено казват точно това.

Тя отвори уста като дете, примирило се, че трябва да си изпие лекарството, и на Джо му се прииска да й каже още нещо, но не успя да измисли какво. Зачуди се дали да не й зададе някакъв въпрос, само за да чуе отново гласа й.

Ема присви очи, когато пъхна чорапа в устата й, опита се да го изплюе - обичайната реакция - и завъртя глава, когато видя канапа в ръката му, но Джо бе готов. Прокара връвта през ус­тата и я завърза стегнато на тила й. Момичето го погледна така, сякаш до този момент цялата работа бе преминала напълно до­стойно - дори прекрасно, - но сега изведнъж той бе оплескал всичко.