Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Паоло се изправи.

- Сетих се къде съм я виждал - той изтупа праха от коленете си.

Джо се дръпна от хладилника.

- Къде?

- А разправя, че не си пада по нея - отбеляза Дион.

- Къде? - повтори Джо.

Паоло посочи вратата:

- Долу.

- Във „Връзката“?

Паоло кимна.

- Идва с Албърт.

- Кой Албърт?

- Албърт, кралят на Черна гора - рече Дион. - За кой Албърт мислиш, че говори?

За съжаление в Бостън имаше един-единствен Албърт, изве­стен само с малкото си име. Албърт Уайт, този, когото току-що бяха ограбили.

Албърт бе герой от Филипино-американската война и бивш полицай, уволнен, също като брата на Джо, след стачката през 1919 г. Понастоящем той бе собственик на „Автосервиз Уайт“ (преди „Автосервиз и гуми Халоран“), „Централно кафене Уайт“ (преди „Бърза закуска Халоран“) и „Товарни превози и международни доставки Уайт“ (преди „Превози Халоран“). Шушукаше се, че лично бил очистил Битси Халоран. Битси бе прострелян единайсет пъти в дървена телефонна кабина в дрогерия „Рексал“ на Егълстън Скуеър. Изстрелите били толкова много и произведени толкова отблизо, че кабината се подпали­ла. Говореше се, че Албърт прибрал обгорените останки от ка­бината, поправил я, сложил я в кабинета в дома си в Ашмонт Хил и провеждал от нея всичките си телефонни разговори.

- Значи е любовница на Албърт.

На Джо му стана неприятно, че тя е просто поредната държан­ка на гангстер. Вече си бе представил как летят из страната с открадната кола, без да ги е грижа за миналото или бъдещето, и гонят червения залез чак до Мексико.

- Виждал съм ги заедно три пъти - каза Паоло.

- О, вече станаха три пъти.

Паоло преброи на пръсти, за да се увери.

- Да.

- И защо тогава момичето работи като сервитьорка на сбир­ки за покер, организирани от Албърт?

- Че какво друго да прави? - попита Дион. - Да се пенсиони­ра ли?

- Не, но...

- Албърт е женен - продължи Дион. - Кой може да каже по колко време кара с купонджийки като нея?

- На купонджийка ли ти заприлича?

Дион бавно отвъртя капачката на бутилка канадски джин, без да сваля очи от Джо.

- Заприлича ми единствено на момичето, което събра парите ни в торба. Дори не помня какъв цвят беше косата й. Не помня...

- Тъмноруса. Почти светлокафява, но не съвсем.

- Тя е момичето на Албърт.

Дион наля джин в три чаши.

- Така е - отвърна Джо.

- Не ти ли стига, че току-що обрахме заведението на човека? Хич да не ти и минава през ум да откраднеш още нещо от него. Разбрахме ли се?

Джо не отвърна.

- Разбрахме ли се? - повтори Дион.

- Да - Джо посегна към чашата си. - Разбрахме се.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ ВЕЧЕРИ тя не се появи във „Връз­ката за обувки“. Джо бе сигурен - стоеше там от отварянето до затварянето на заведението.

Албърт идваше, облечен с един от характерните си бели ко­стюми на тънки райета. Като че ли беше в Лисабон или друго подобно място. Съчетаваше ги с кафяви бомбета, които отива­ха на кафявите му обувки, които пък от своя страна бяха в тон с кафявите райета. Когато завалеше сняг, Албърт носеше ка­фяви костюми на бели райета, бяла шапка и гети в бяло и кафя­во. Щом дойдеше февруари, минаваше на тъмнокафяви костю­ми, тъмнокафяви обувки и черни шапки, но на Джо му се стру­ваше, че през по-голямата част от годината би било съвсем лес­но да го застреляш нощем. В някоя уличка, от двайсет метра разстояние с евтин пистолет. Нямаше да е нужна дори улична лампа, за да види как бялото се обагря в червено.

„Албърт, Албърт“, помисли си Джо, седнал на бара във „Връз­ката“, когато на третата вечер Албърт мина с плавна походка покрай него. „Бих могъл да те убия, ако знаех как се убива.“ Проблемът бе, че Албърт по принцип не минаваше по малки улички, а когато все пак му се наложеше, водеше със себе си четирима бодигардове. И дори да успееше да го убие (Джо, който не бе убиец, се зачуди как изобщо му е минало през ум да уби­ва Албърт Уайт), само щеше да срине цяла бизнес империя за партньорите на Албърт, сред които бяха полицията, италиан­ците, еврейската мафия в Матапан, както и няколко бизнесме­ни със законен бизнес, включително банкери и инвеститори с Дялове в търговията със захарна тръстика от Куба и Флорида. Сриването на подобен бизнес в малък град като Бостън бе рав- носилно на това да храниш хищни животни в зоопарка с прес­ни рани по ръцете.

Албърт го погледна веднъж. Погледна го така, че Джо си по­мисли: „Той знае, разбрал е. Знае, че аз го ограбих. Знае, че желая момичето му. Знае“.