Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Но Албърт само попита:

- Имаш ли огънче?

Джо драсна клечка в бара и запали цигарата на Албърт Уайт.

Когато Албърт духна пламъка на клечката, той издуха и дим в лицето на Джо. Каза: „Мерси, малкия!“, и се отдалечи - плътта му бяла като костюма, а устните му червени като кръвта, из­помпвана от сърцето му.

НА ЧЕТВЪРТИЯ ДЕН СЛЕД обира Джо реши да последва едно предчувствие и се върна в склада за мебели. За малко да я из­пусне; очевидно смяната на секретарките приключваше заедно със смяната на работниците, а секретарките бяха дребни, дока­то електрокаристите и бачкаторите хвърляха по-големи сенки. Мъжете излизаха с докерски куки, преметнати през рамо върху мръсните им якета, говореха силно и се тълпяха около младите жени с подсвирквания и мръсни вицове, на които само те си се смееха. Жените обаче явно бяха свикнали, защото групата им успя да се отдели от по-голямата, някои от мъжете изостанаха назад, други се влачеха разпокъсано, а трети се насочиха към най-зле пазената тайна на доковете - корабче, на което се про­даваше алкохол още откакто слънцето се издигна над Бостън в първия ден от сухия режим.

Жените вървяха плавно по кея, скупчени в плътна група. Джо я зърна само защото друго момиче със същия цвят на косата се наведе да оправи тока на обувката си и лицето на Ема зае мяс­тото му в тълпата.

Джо тръгна от товарния док на компания „Жилет“ и завървя на петдесетина метра зад групата. Напомни си, че тя е любов­ница на Албърт Уайт. Каза си, че е луд и че трябва веднага да се откаже. Не само че не биваше да следи момичето на Албърт Уайт по крайбрежието на Южен Бостън, а не биваше дори да е в щата, докато не се увереше, че никой не може да го обвини за обира. Тим Хики бе заминал на юг за една сделка с ром и няма­ше как да му обясни защо налетяха на погрешната игра на по­кер, братята Бартоло се спотайваха, докато разберат накъде духа вятърът, а Джо, уж най-умният от тях, припкаше след Ема Гулд като изгладняло куче, надушило къкреща на огъня манджа.

Отивай си, отивай си, отивай си.

Джо знаеше, че гласът е прав. Това бе гласът на разума. Ако не на разума, то на неговия ангел хранител.

Проблемът бе, че днес не го интересуваха ангели хранители. Днес го интересуваше тя.

Жените стигнаха до края на кея и се разпръснаха по спирка­та на „Бродуей“. Повечето седнаха на пейка да чакат трамвая, но Ема слезе в подлеза на метрото. Джо изчака да се отдалечи и я последва през пропускателните бариери, надолу по стълбите и в мотриса, заминаваща в северна посока. Влакът бе претъпкан и задушен, но той не я изпускаше от поглед и слава богу, защо­то тя слезе на следващата спирка - гара Юг.

Гара Юг бе разпределителна станция, където се събираха три линии на метрото, два тролея, един трамвай, два автобуса и пътнически влак. В момента, в който стъпи на перона, се по­чувства като при разбиване на билярдни топки - блъскаха го, препречваха му пътя и пак го блъскаха. Изгуби я от поглед. Джо не бе висок като братята си, единият от които бе висок, а дру­гият - направо върлина. Но слава богу, не беше и нисък, просто среден на ръст. Той се надигна на пръсти и се опита да си про­прави път през тълпата по този начин. Така се придвижваше по- бавно, но зърна косата й с цвят на карамел да се полюшва в туне­ла, свързващ станцията с надлеза на Атлантик Авеню.

Стигна на перона едновременно с пристигащия влак. Тя сто­еше през две врати от него в същия вагон, когато влакът излезе от гарата и пред тях се разкри градът, чиито сини, кафяви и тухленочервени цветове ставаха все по-наситени с падането на здрача. Прозорците на сградите с офиси лумваха в жълто. Уличните лампи светваха пресечка след пресечка. В далечина­та иззад очертанията на сградите надзърташе пристанището. Ема се облегна на прозореца и Джо се загледа в сменящия се зад нея пейзаж. Тя се взираше с празен поглед в претъпкания вагон, без да спира очи върху нещо конкретно, но в същото време изглеждаше нащрек. Очите й бяха толкова светли, по­леди и от кожата й. Светли като леденостуден джин. Брадичката и носът й бяха съвсем лекичко вирнати и обсипани с лу­нички. Нищо във вида й не подканяше към разговор. Изглежда­ше зазидана зад студеното си красиво лице.

Какво ще желае господинът с обира тази сутрин?

Просто се опитайте да не оставите белези.

Лъжците казват точно това.

Когато подминаха гара „Батъримарч“ и се заклатушкаха по моста над Норт Енд, Джо се загледа в гъмжащото от италианци гето - италианци, италиански диалекти, италиански обичаи и храна - и се сети за брат си Дани, ирландското ченге, което толкова обичаше италианското гето, че живя и работи тук. Дани бе едър, най-високият човек, когото Джо някога бе виждал. И беше страхотен боксьор, невероятно ченге и почти не познава­ше страх. Като организатор и заместник-председател на поли­цейския профсъюз, го застигна съдбата на всяко ченге, решило да се включи в стачката от септември 1919 г. - уволниха го без надежда някога да го върнат на работа и името му бе включено в черния списък на всички полицейски управления по Източ- ното крайбрежие. Това го съсипа. Или поне така се говореше. Накрая си намери работа в негърски участък в Тълса, Оклахо- ма, който бе изгорял до основи при един метеж преди пет годи­ни. Оттогава семейството на Джо чуваше само слухове къде са Дани и жена му Нора - Остин, Балтимор, Филаделфия.