Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- 50 процента коприна - рече Джо.

Тя повдигна вежди.

- Чорапът - обясни Джо. - А сега вървете при приятелите си.

Момичето коленичи до Брендън Лумис, който не сваляше очи от Джо.

Джо погледна към вратата на сейфа и се взря в катинара. Усети, че Лумис проследява погледа му и се обърна към него. Очите на Лумис станаха безизразни в очакване на следващия ход на Джо.

Без да сваля поглед от него, Джо рече:

- Да тръгваме, момчета. Приключихме.

Лумис примигна бавно и Джо реши да приеме това като примирие - или поне вероятност за примирие - и да се разкара от това място.

Излязоха и подкараха колата покрай брега. Тъмножълти ивици прорязваха тъмносиньото небе. Чайките се извисяваха и спускаха с грачене. Докери, работници и шофьори на камиони стояха край купчините сандъци и пушеха в мразовитото утро. Групичка мъже замеряше с камъни чайките.

Джо отвори прозореца и остави студения въздух да обгърне лицето и очите му. Миришеше на сол, рибешка кръв и бензин.

Дион Бартоло се обърна към него от предната седалка.

- Защо попита кукличката как се казва?

Джо отвърна:

- Просто поддържах разговора.

- Сложи й белезниците, сякаш й закичваш брошка и я каниш на танц.

Джо подаде за малко глава през отворения прозорец и вдиша дълбоко мръсния въздух. Паоло излезе от пристанището и хва­на нагоре към „Бродуей“, а колата се носеше с петдесет кило­метра в час без проблем.

- Виждал съм я и преди - рече Паоло.

Джо прибра глава в колата.

- Къде?

- Не помня. Но съм сигурен, че съм я виждал - той зави ряз­ко по „Бродуей“ и тримата в колата залитнаха. - Вземи й напи­ши стихотворение.

- Да й напиша шибано стихотворение - каза Джо. - А ти защо не вземеш да намалиш и да не караш все едно сме напра­вили нещо нередно?

Дион се обърна към Джо и постави ръка върху облегалката на седалката си.

- Веднъж брат ми наистина написа стихотворение за едно момиче.

- Без майтап?

Паоло срещна погледа му в огледалото за обратно виждане и кимна сериозно.

- И какво стана?

- Нищо - отвърна Дион. - Тя не можеше да чете.

Насочиха се на юг към Дорчестър и попаднаха в задръства­не, предизвикано от кон, който просто бе паднал и умрял на Андрю Скуеър. Отклоняваха автомобилите покрай мъртвото животно и преобърнатата каруца, превозваща лед. Разбитите на парченца кубчета блещукаха в процепите между паветата като метални стружки, а кочияшът стоеше до трупа на коня и го риташе в ребрата. През целия път Джо мислеше за момичето. Ръцете й бяха сухи и меки, мънички и розови в основата на дланите. Вените по китките й бяха виолетови. На дясното й ухо имаше черна луничка, но не и на лявото.

Братята Бартоло живееха на Дорчестър Авеню над месарни­ца и обущарница. Месарят и обущарят се бяха оженили за две сестри и се мразеха помежду си малко по-малко, отколкото мразеха жените си. Това обаче не им пречеше да държат кръчма в общото си мазе. Вечер там се стичаха хора от всички остана­ли шестнайсет енории на Дорчестър, както и от енориите чак до Северния бряг, за да пият най-добрия алкохол на юг от Мо­нреал и да слушат как негърка на име Дилайла Делут пее за разбити сърца в заведението с неофициално име „Връзката за обувки“ - име, което така вбесяваше месаря, че от яд бе опле­шивял. Братята Бартоло бяха във „Връзката за обувки“ почти всяка вечер, в което нямаше нищо лошо, но чак пък да си на­емат жилище над заведението беше идиотска постъпка. Само една проверка на честни ченгета или данъчна полиция, колкото и малко вероятно бе подобно нещо да се случи, и като нищо можеха да разбият вратата на Дион и Паоло и да намерят пари, оръжия и бижута, които двамата жабари, работещи съответно в бакалия и универсален магазин, нямаше как да обяснят откъ­де имат.

Вярно, бижутата обикновено веднага се носеха на Хайми Драго, чиито услуги използваха от петнайсетгодишни, но ца­рите по принцип не стигаха по-далеч от масата за покер в задната част на „Връзката за обувки“ или от дюшеците им.

Джо се облегна на хладилника и проследи с поглед как Паоло прибра там своя дял и дела на брат си, като просто отметна пожълтелия от пот чаршаф и започна да тъпче пачките, които Дион му подаваше, в прорези отстрани на дюшека, все едно пълнеше коледна пуйка.

ДВАЙСЕТ И ТРИ ГОДИШНИЯТ Паоло бе най-големият от тримата. Дион, по-малък с две години, обаче изглеждаше по-възрастен, може би защото бе по-умен или пък защото бе по-зъл. Джо, който следващия месец щеше да навърши двайсет, беше най- малкият, но бе признат за мозъка на групичката, откакто три­мата бяха обединили сили да ограбват вестникарски будки, ко­гато Джо бе тринайсетгодишен.